Джеймс Патерсън - Целуни момичетата

Тя остана в съзнание много дълго. Съпротивлява се с всички сили. Беше упорита, волева, дяволски горда. Най-накрая светлината изгасна за нея точно като в стар лампов телевизор. Размазан образ, после малка светла точица, после чернота. Толкова просто, толкова прозаично.

Те светнаха лампата, след като свършиха, така че всички обожатели на Кейт Мактиърнън да могат хубаво да я разгледат за последен път.

Това бе нещо повече от хладнокръвно убийство.

Ръцете и краката ми трепереха неконтролируемо, докато се опитвах да държа волана и да натискам педалите, за да измина осемте километра, които деляха Дърам от Чапъл Хил.

Трябваше най-сетне да се измъкна от този свързващ двата града булевард, иначе имах чувството, че просто ще блъсна колата в някой стълб.

Бях се сгърчил на предната седалка, вторачен в танцуващите прашинки и заслепени от фаровете мушици, които играеха в ранния утринен въздух.

Непрекъснато дишах дълбоко, опитвайки се да глътна поне малко здрав разум. Беше малко след пет часа сутринта и птиците вече се бяха разпели. Запуших уши, за да накарам песните им да замлъкнат. Сампсън още спеше в хотела. Бях забравил, че той е там.

Кейт никога не се беше страхувала от Казанова. Тя се уповаваше на своята способност да се грижи сама за себе си, дори и след отвличането.

Знаех, че да се самообвинявам, е ирационално и налудничаво, но правех именно това. Нямах представа точно кога, но в определен момент през последните няколко години аз бях престанал да се държа като професионален полицейски детектив. В известен смисъл това беше хубаво, но си имаше и отрицателните страни. В професията имаше прекалено много болка, ако човек се разкисне и се остави да я изпитва. Това беше най-сигурният, най-бързият начин да изгориш и да станеш на пепел.

В края на краищата върнах колата на главния път и намалих скоростта. Петнайсет минути по-късно стигнах до познатата къща в Чапъл Хил.

Кейт беше присвоила на тази улица званието „Алея на старите дами“. Можех да видя лицето й, сладката й лека усмивка, страстната й убеденост в нещата, които бяха важни за нея. Все още можех да чуя гласа й. Двамата със Сампсън бяхме в тази къща преди по-малко от три часа. Очите ми плачеха, мозъкът ми крещеше. Губех контрол над себе си.

Спомних си последните й думи. Чух отново гласа на Кейт:

— Нека дойде да се хванем гуша за гуша.

Черно-бели патрулни полицейски коли, мрачни на вид линейки и телевизионни фургони вече бяха паркирани по двете платна на задънената улица. Бяха запълнили всички възможни пространства. Беше ми писнало до смърт от местопрестъпления. Имах чувството, че половината град се е събрал на митинг пред къщата на Кейт.

В ранната утринна светлина всички лица изглеждаха бледи и мрачни. Шокирани и разярени. Това трябваше да бъде тих университетски град, либерално мислещ, сигурно пристанище сред шеметния хаос и лудост на останалия свят. Точно поради тази причина повечето хора бяха избрали да живеят тук, но тя вече не беше валидна. Казанова я бе отменил завинаги.

Напипах чифт прашни и мръсни слънчеви очила, които се въргаляха сред боклуците на колата. Първоначално те бяха на Сампсън. После той ги подари на Деймън, така че синът да изглежда непроницаем като Сампсън винаги когато му създавах неприятности. Сега аз имах нужда да изглеждам непробиваем.

Запътих се към къщата на Кейт, стъпвайки на несигурните си гумени крака. Може и да изглеждах най-непроницаемото копеле наоколо, но сърцето ми беше тежко като олово и невероятно чупливо.

Фотографите от вестниците снимаха ли, снимаха физиономията ми. Щраканията на апаратите им звучаха като халосни изстрели. Репортерите се приближиха, но аз им махнах да се омитат.

— Стойте настрана, момчета — предупредих накрая няколко от тях. Сериозно предупреждение. — Сега не е моментът. Не сега!

Аз обаче забелязах, че дори репортерите и фотографите изглеждат объркани, притеснени и шокирани.

Както ФБР, така и дърамската полиция бяха на мястото на отвратително малодушното нападение. Видях много местни полицаи. Ник Ръскин и Дейви Сайкс също бяха пристигнали. Сайкс ми хвърли злобен поглед — един вид, какво си мислиш, че правиш тук, дявол да те вземе.

Кайл Крейг вече беше на местопрестъплението. Той лично ми се беше обадил в хотела, за да ми съобщи ужасната новина. Приближи се до мен, прегърна ме през рамо и ми заговори с тих шепот.

— Тя е много зле, Алекс, но някак си се крепи. Явно много, много силно е искала да живее. Ще я изнесат всеки момент. Стой тук с мен. Не влизай вътре. Послушай ме, моля те.