Джеймс Патерсън - Целуни момичетата

Слушах думите на Кайл и се страхувах, че ще припадна пред всички тези камери, пред всички тези чужди хора, пред малцината, които познавах. Сърцето ми, главата ми — всичко беше в невъобразим хаос. Най-накрая влязох в къщата и видях толкова, колкото можех да понеса.

Той беше дошъл в спалнята й отново… бил е отново тук.

Нещо не беше наред обаче… нещо не пасваше на картинката. Нещо… Какво не беше наред тук?

Екипът на Бърза помощ от медицинския център на „Дюк“ сложи Кейт на носилка — от онези, дето се използват при счупване на гръбначния стълб и сериозни рани по главата. Не мисля, че някога съм виждал да се отнасят с друг толкова внимателно, макар да съм попадал в какви ли не трагични ситуации. Лекарите изглеждаха мъртвешки бледи, когато тръгнаха да я изнасят навън. Тълпата внезапно се умълча, когато медицинският екип се появи на прага.

— Ще я закарат в медицинския център на „Дюк“. Някои университетски доктори може да ми възразят, но съм убеден, че това е най-добре обзаведената болница в щата — каза ми Кайл.

Той се стараеше да внесе спокойствие по своя убедителен роботски начин. В интерес на истината беше изненадващо добър в това отношение.

Нещо не беше наред… нещо не си беше на място… Мисли. Съсредоточи се. Това може да е важно… но аз не успявах да подредя мислите си. Все още не успявах.

— Какво става с Уик Сакс? — попитах Кайл.

— Той се прибра вкъщи преди десет вечерта. В момента е там… Струва ми се, че не можем да сме напълно сигурни дали не е излизал. Може и да ни се е изплъзнал по някакъв начин. Възможно е да има таен изход от къщата. Но лично аз не мисля така.

Отдръпнах се от Кайл и се приближих към един лекар в бяла престилка от екипа на „Дюк“, който стоеше до линейката. Навсякъде наоколо проблясваха фотографски светкавици. Стотици „исторически“ снимки се запечатваха на лентите на бухалите, накацали на местопрестъплението.

— Може ли да пътувам с нея?

Лекарят поклати глава.

— Не, господине — каза той. Имах чувството, че говори на бавни обороти. — Не, господине, само семейството има право да пътува с линейката. Съжалявам, доктор Крос.

— Аз съм нейното семейство тази нощ — отвърнах аз. Пробих си път покрай него и се качих в задната част на линейката. Той не се опита да ме спре. Така или иначе, нямаше да успее.

Чувствах се вцепенен. Кейт лежеше сред внушителната апаратура за наблюдение и поддържане на жизнените функции в затвореното отделение на линейката. Изплаших се, че може да е умряла, докато съм се качвал в колата или докато са я изнасяли от къщата. Седнах до нея и докоснах само върховете на пръстите й.

— Аз съм, Кейт, Алекс. Аз съм тук с теб — прошепнах. — Трябва да си силна. Ти винаги си била силна. Бъди силна и сега.

Същият лекар, който ми каза, че не мога да се кача в линейката, влезе и седна до мен. Той се бе почувствал задължен да ме уведоми какви са правилата, но нямаше намерение да ги налага със сила. На визитката с името му пишеше „Д-р Б. Стринджър, екип за бърза помощ към университета «Дюк»“. Дължах му една голяма услуга.

— Можете ли да ми кажете нещо за шансовете й да оцелее? — попитах аз, когато линейката бавно потегли от кошмарната сцена в Чапъл Хил.

— Боя се, че въпросът е труден. Тя е жива и това само по себе си е чудо — каза той с тих, изпълнен с уважение глас. — Има множество счупвания и контузии, някои от тях са с отворени рани. И двете скули са счупени. Може да има разместване на гръбначните прешлени. Тя трябва да е играла ва банк срещу него. По някакъв начин е успяла да запази присъствие на духа и да го измами.

Лицето на Кейт беше жестоко подуто и нарязано. Тя бе почти неузнаваема. Знаех, че същото се отнася за цялото й тяло. Нежно хванах ръката й, докато линейката се носеше с пълна скорост към медицинския център на „Дюк“. Тя е успяла да запази присъствие на духа. Да, точно така. Това беше Кейт. И все пак нещо ме глождеше.

Вкопчих се в друга умопомрачителна мисъл. Беше се стоварила върху мозъка ми, докато излизах от къщата. Май разбрах какво не бе наред в спалнята на Кейт.

Уил Рудолф е бил в стаята. Джентълмена е пристигнал за нападението. Той трябва да е бил. Това бе неговият стил. Крайно, графично откроено насилие. Бяс.

Имаше малко доказателства за присъствието на Казанова. Никакви артистични белези. Но затова пък такова извънмерно насилие… Две чудовища, свързани в едно цяло. Може би Рудолф е мразел Кейт, защото Казанова е влюбен в нея. Може би в изкривеното му въображение тя е застанала между двамата. Може би те неслучайно бяха оставили Кейт жива — така че тя да прекара като вегетиращ кретен остатъка от живота си.