Джеймс Патерсън - Целуни момичетата

— Мъжете са си мъже и такива ще си останат — демонстрира Сампсън големите си бели зъби. — Това е в пряка връзка с нашия случай. Ние все още сме лъвове и тигри в сърцата си. Никога не съм срещал космичното мамче, така че се отказвам от коментар.

— Какво мислиш ти, Алекс? — попита Кейт.

— Има определени неща у мъжете, които никога не са ми харесвали — отговорих аз. — Ние наистина сме невероятно потиснати. И поради тази причина безцветни. Несигурни. Отбраняващи се. Рудолф и Сакс отстояват своята мъжественост до крайна степен. Те отказват да бъдат потискани от нравите и законите на обществото.

— Та-да-да-дам — съпроводи думите ми Сампсън с барабанен ритъм.

— Те се мислят за по-умни от всички останали — каза Кейт. — Поне Казанова. Той се смее на всички ни. Гаден кучи син.

— Е, точно затова съм тук — обясни Сампсън. — Да го заловя, да го туря в клетка и да ударя катинар на клетката на някой далечен планински връх.

Така мина времето, отлетя, та се не видя. Накрая стана късно и трябваше да си ходим. Опитах се да убедя Кейт да прекара в хотел нощта. Непрекъснато обсъждахме тази тема и нейният отговор беше винаги един и същ.

— Благодаря за загрижеността — заяви тя, докато ни изпращаше на верандата. — Не мога да му позволя да ме изпъди от собствената ми къща. Тая няма да я бъде. Нека дойде да се хванем гуша за гуша.

— Алекс има право за хотела — каза Сампсън.

Кейт поклати глава и на мен ми стана ясно, че няма смисъл да спорим повече.

— Всичко ще е наред, обещавам — каза.

Не я попитах дали мога да остана. Не знаех дали изобщо иска да я попитам. Сампсън малко усложняваше ситуацията. Можех да му оставя колата, за да се прибере, но вече беше един и половина. Освен това всички имахме нужда от сън. Най-накрая ние със Сампсън си тръгнахме.

— Много мила. Много интересна жена. Много умна. Не е твоят тип — каза Сампсън, когато потеглихме към хотела. Това беше изключително рядко обобщение за него. — Тя е моят тип — добави той.

Когато стигнахме края на пресечката, аз се обърнах и погледнах към къщата. Кейт вече бе изгасила лампата на верандата и се беше прибрала. Инат, но много умна. Това й бе помогнало да си пробие път в медицинския колеж. Беше й помогнало да оцелее след смъртта на хората, които бе обичала. Тя щеше да се оправи. Както винаги.

Все пак се обадих на Кайл Крейг, когато се прибрах в хотела.

— Какво прави нашият човек Сакс? — попитах.

— Екстра е. Вече си легна. Не се притеснявай.

След като Алекс и Сампсън вдигнаха платна, Кейт внимателно провери, и то два пъти, всички врати и прозорци на своя апартамент. Бяха сигурно затворени. Сампсън веднага й беше харесал. Той беше огромен и страшен, мил и страшен, сладък и страшен. Алекс беше довел най-близкия си приятел да се запознае с нея и това й харесваше.

След като приключи със своите обиколки и с проверката на системите за сигурност, тя се отдаде на мечти за нов живот, далеч от Чапъл Хил, далеч от всичко кошмарно и лошо, което й се беше случило. „Господи, та аз живея във филм на Хичкок — помисли си тя. — Жалко, че Алфред Хичкок не е живял достатъчно дълго, за да види и реагира на лудостта и ужаса на 90-те години.“

Изтощена, тя най-сетне се мушна в леглото. Гадост. Усети втвърдени трохи от хляб и кейк в краката си. Не си беше оправила леглото тази сутрин.

Напоследък не беше достатъчно продуктивна и това я ядосваше. Трябваше да завърши стажа си през пролетта. Сега вече не беше сигурна дали ще успее дори до края на лятото.

Придърпа завивките под брадата си — в тази жега. Беше станала такава пъзла. Страховете й нямаше да си отидат, докато чудовището Казанова скиташе на свобода. Мислеше си как ще го убие. Това беше нейната първа и единствена фантазия, свързана с насилие. Представи си как отива в къщата на Уик Сакс. Око за око. Спомни си точния пасаж от Библията.

Не можеше да се отърве от обсебващите мисли за Казанова, доктор Уик Сакс, тайнствената изчезваща къща на ужасите и горките жени, които все още бяха затворени там. Но тя беше толкова свикнала в непрестанните ужасяващи кошмари, че накрая все пак се унесе в сън.

Кейт изобщо не чу, когато той влезе в къщата.

Тик-пат. Тик-пат.

Кейт най-сетне чу шум. Една дъска на пода изскърца от дясната страна на спалнята. Съвсем, съвсем мъничък звук… но не можеше да бъде сбъркан с нищо друго.

Това не беше нейното въображение, не беше сън. Тя усещаше, че той отново е в нейната спалня.