Джеймс Патерсън - Целуни момичетата

Колата имаше регистрационен знак, че принадлежи на доктор на медицинските науки от Северна Каролина. Още една от неговите маски.

Той отново се чувстваше силен и сигурен в себе си. Усещаше се замайващо свободен и жив тази нощ. Това бе опияняващо. Всъщност може би му предстояха едни от най-хубавите часове в живота. Имаше чувството, че може да полети в коприненочерната нощ.

Потегли, за да си прибере жертвата, която му се полагаше.

Доктор Кейт Мактиърнън отново беше на ред.

Тя му липсваше толкова много.

Той я обичаше.

Джентълмена отново беше в акция. Доктор Уил Рудолф неумолимо крачеше в нощта към нищо неподозиращата си плячка. Жизнените му сокове кипяха. Клокочеха. Отиваше на домашно повикване, както повеляваше дългът на всеки изтъкнат лекар или поне на онзи, който е истински загрижен за своите пациенти.

Казанова не искаше той да скитори по улиците на Дърам или Чапъл Хил. Всъщност беше му забранил. Лесноразбираемо, достойно за уважение, но неизпълнимо желание. Те отново работеха заедно. Освен това през нощта опасността беше минимална и наградата определено си заслужаваше риска, че и отгоре.

Предстоящата сцена от драмата трябваше да бъде изпълнена перфектно и той бе човекът, който може да я осъществи. Уил Рудолф беше убеден в това. Той нямаше никакъв емоционален багаж. Никаква ахилесова пета. Докато Казанова имаше… Казваше се Кейт Мактиърнън.

По някакъв странен начин, помисли си той, тя се бе превърнала в негов съперник. Казанова се бе привързал по особен начин към нея. Тя беше много близо до „любимата“, която неговият приятел твърдеше, че търси с цялата си страст. Точно поради това представляваше опасност за необикновените му взаимоотношения с Казанова.

Докато караше към Чапъл Хил, той се замисли за своя „приятел“. Нещо между тях се бе променило и това го изпълваше с още по-голямо удовлетворение. Самият факт, че бяха разделени почти цяла година, го бе накарал да оцени тяхната странна взаимовръзка. Нямаше никой друг, с когото да може да си поговори — нито един човек в целия свят.

„Колко тъжно — помисли си Рудолф. — Колко забавно.“

По време на тази година в Калифорния Уил Рудолф си беше припомнил прекалено добре изгарящата самота, която бе изпитвал като момче. Беше израснал във форт Браг, Северна Каролина, а после и в Ашвил. Беше син на един офицер, стара армейска пушка, истински син на Юга. Още от самото начало бе проявил достатъчно разум, за да поддържа фасадата: отличен студент, благовъзпитан, готов да помогне, социални добродетели, надминаващи всички очаквания. Съвършеният джентълмен. Никой не се беше досетил за истинските му желания и нужди… и точно поради това самотата му бе тъй непоносима.

Той знаеше кога свърши тази самота. Точно кога и къде. Спомняше си първата главозамайваща среща с Казанова. Тя се състоя именно в университетския град на „Дюк“ и беше опасна както за единия, така и за другия.

Джентълмена си спомняше сцената толкова ясно. Той държеше малка стая като всеки друг студент в градчето. Една нощ Казанова се появи. Беше доста след полунощ, наближаваше два часът. Направо му беше изкарал ангелите.

Той изглеждаше толкова самоуверен, когато Рудолф отвори вратата и го видя на прага. Имаше един филм с доста театрално напрегната интрига. Казваше се „Въжето“. Сцената му напомняше този филм.

— Ще ме поканиш ли да вляза? Не мисля, че би желал това, което възнамерявам да ти кажа, да бъде оповестено на всеослушание.

Рудолф беше принуден да го покани. Затвори вратата. Сърцето му биеше бясно.

— Какво искате? Вече е почти два часът през нощта. За Бога!

Отново същата усмивка. Толкова наперено самоуверена. Толкова знаеща.

— Ти уби Роу Тиърни и Томас Хъчинсън. Следил си я повече от година. Запазил си един любовен спомен за нея точно тук, в тази стая. Езика й, ако не се лъжа.

Това бе най-драматичният момент в живота на Уил Рудолф. Някой действително знаеше кой е той. Някой го бе разкрил.

— Не се страхувай. Аз също знам, че няма начин да докажат, че ти си извършил убийствата. Ти си извършил съвършени престъпления. Е, почти. Поздравявам те.

Действайки по най-добрия възможен начин при тези обстоятелства, Рудолф се бе изсмял в лицето на своя обвинител.

— Вие сте си изгубили ума. А сега бих желал да напуснете стаята ми. Това е най-налудничавото нещо, което съм чувал през живота си.

— Да, така е — каза обвинителят, — но ти чакаше да го чуеш през целия си живот… Нека ти кажа още нещо, което винаги си искал да чуеш. Аз разбирам какво си направил и защо. Самият аз съм правил такива неща. Много приличам на теб, Уил.