Джеймс Патерсън - Целуни момичетата

Говореше за мен.

— Аз съм Алекс Крос и съм полицейски детектив, копеле мръсно! — креснах му аз внезапно. — Участвам в разследването на Казанова. Моментално се обади на детективите Ръскин и Сайкс! Обади се на Кайл Крейг от ФБР!

В същото време бързо се извъртях и ударих по-близкостоящия до мен в гърлото. Той рухна на паважа като камък. Партньорът му се метна напред, но Сампсън го свали, преди да е успял да свърши някоя още по-голяма глупост. Прибрах пистолета на първия по-лесно, отколкото от четиринайсетгодишен нехранимайко във Вашингтон.

— Да се разкрача значи? — каза Сампсън. В дълбокия му глас нямаше и капка шеговитост. — С колко братя си играеш тази шибана игра? Колко момчета наричаш „чернилки“ и ги унижаваш по този начин, без да имаш представа какво представлява техният живот? Гади ми се от теб.

— Много добре знаете, че Казанова не е чернокож — казах на двете обезоръжени ченгета от Чапъл Хил. — Последният звънец на нашата среща още не е ударил. Вярвайте ми.

— Имаше много грабежи наоколо — каза първото ченге. Най-неочаквано той се беше разкаял, пускайки в действие изпитаната система на тангото — две напред, една назад.

— Запази си тъпите оправдания! — каза Сампсън, като го сръга със собствения си пистолет и накара двамата детективи да изпитат малко унижение на свой гръб.

Двамата пак се качихме в колата. Не върнахме пистолетите на ченгетата. Запазихме си ги като трофеи от този ден. Нека обясняват на шефовете си как са ги загубили.

— Копелета! — каза Сампсън, когато потеглихме. Ударих волана с длан. Идиотската сцена ме беше разтърсила повече, отколкото си давах сметка, а може и да съм бил прекалено смачкан и изстискан в този момент.

— От друга страна — продължи Сампсън, — много добре ги изработихме. Просташкият расизъм на дребно ми качва адреналина и кръвта ми кипва. Събужда демоните в мен. Това не е лошо. Сега вече влязох във форма.

— Радвам се да видя отново грозната ти мутра — казах на Сампсън. Най-сетне се усмихнах. И двамата се усмихнахме. След това избухнахме в смях.

— И аз се радвам да те видя, шоколадче. Несъмнено ще ти е приятно да те информирам, че все още изглеждаш добре. Напрежението не ти се отразява чак толкоз зле. Така че да се залавяме за работа. Направо ми е жал за тоя психопат, ако го заловим днес — което не е изключено, право да ти кажа.

Сампсън и аз също се сдвоявахме близначно. Това ме караше да се чувствам добре, както винаги.

Открихме декана Браунинг Лоуъл в новия гимнастически салон в студентския град на „Дюк“. Фитнес центърът беше пълен с най-новите и модерни съоръжения за подобряване на мускулите и тонуса: лъскави уреди за гребане, механични стълби, подвижни пътечки за бягане, гладиатори.

Деканът вдигаше тежести. Ние трябваше да говорим с него за Уик Сакс, доктора на порнографските науки.

Наблюдавахме как Браунинг Лоуъл направи серия странични вдигания, изтласквания с крака и коремни преси. Постижението беше впечатляващо дори за стандарта на такива пристрастени фитнес-плъхове като нас. Лоуъл беше рядък представител на съвършената човешка физика.

— Е, значи горе-долу така изглежда един олимпийски бог — отбелязах аз, когато най-сетне се упътихме към него, пресичайки гимнастическия салон. Гласът на Уитни Хюстън се носеше от тонколоните, монтирани в стените на залата. Уитни мотивираше всички професори да помпат мускули до възможния максимум.

— Редом с теб крачи един олимпийски бог — напомни ми Сампсън.

— Лесно е да забравиш това в присъствието на скромни колеги — казах аз и се изхилих.

Деканът вдигна поглед, когато чу нашите улични обувки да трополят по дървения подиум. Усмивката му беше приятелска и гостоприемна. Този симпатяга Лоуъл. В интерес на истината той действително изглеждаше симпатичен. На фльонга се връзваше да създаде това впечатление.

Нуждаех се от всичката информация, която можеше да ми даде вътрешен човек като него, и то незабавно. Някъде в Северна Каролина трябваше да се крие липсващата частица от мозайката, която да придаде смисъл на всички убийства, на цялата интрига. Представих Сампсън и прескочихме традиционното благовъзпитано пустословие. Попитах Лоуъл какво знае за Уик Сакс.

Деканът проявяваше подчертана готовност за сътрудничество, както и при първата ни среща.

— Сакс е нашият университетски коцкар, вече десет години. Всеки университет си има поне един такъв екземпляр — каза деканът и се намръщи. Забелязах, че дори по челото му има мускули. — Сакс е познат навсякъде като „Доктор Мръсник“. Той обаче има договор като щатен преподавател и никога не е бил уличен в нещо подчертано неправомерно. Предполагам, че би следвало да приема доктор Сакс за невинен до доказване на противното, но не гледам на нещата по този начин.