Джеймс Патерсън - Целуни момичетата

След това запознах Сампсън с моята теория за близначното сдвояване. Колкото повече разсъждавах върху тази теория, толкова по-солидна ми изглеждаше. Дори ФБР започваше да вярва в нея.

— Те двамата очевидно споделят някаква голяма тайна. Това, че отвличат красиви жени, е само част от нея. Единият се възприема като велик любовник и артист. Другият е брутален убиец, далеч по-типичен представител на серийните касапи. Те се допълват взаимно, компенсират си слабостите. Взети заедно, наистина са неудържими. И което е по-важно, според мен са се събрали.

— Кой е водачът? — зададе Сампсън много точен въпрос. Това си беше интуиция от негова страна. Начинът, по който той неизменно разрешаваше проблемите.

— Мисля, че е Казанова. Определено има по-голямо въображение. Освен това той е този, който досега не е допускал сериозни грешки. Но Джентълмена не се чувства съвсем удобно в ролята на последовател. Вероятно се е преместил в Калифорния, за да провери дали може да успее сам. И не успя.

— Този университетски преподавател ли е Казанова? Доктор Уик Сакс? Професорът по порнография, за когото ми разказа? Той ли е нашият човек?

Хвърлих един поглед към предната седалка, където се беше разположил Сампсън. Вече говорехме по същество. Професионален жаргон между ченгета.

— Понякога ми се струва, че е Сакс. Казанова е толкова дяволски умен и съобразителен, че може да ни позволи да разберем кой е той. Прави му кеф да ни гледа как се гърчим. Може би това е последната игра, демонстрираща силата му.

Сампсън кимна с глава — само веднъж.

— Ами в други случаи, доктор Фройд? Каква е алтернативната посока, в която текат мислите ти?

— В други случаи се питам дали доктор Сакс не е подставено лице. Казанова е много умен и изключително предпазлив. Като че ли пуска дезинформации, които карат всеки да си захапе опашката. Дори Кайл Крейг си върза нервите на възел.

Сампсън най-сетне показа широките си, искрящо бели зъби. Може би това беше усмивка, а може би се канеше да ме ухапе.

— Май съм се появил тук в шибания критичен момент.

Когато намалих пред един знак „стоп“ на страничната улица, някакъв човек с пистолет внезапно изскочи иззад паркираната пред нас кола. Нищо не можех да направя, за да му попреча. Същото се отнасяше и за Сампсън.

Онзи насочи своя „Смит & Уесън“ право в лицето ми, точно в слепоочието.

Край на играта, помислих си аз.

— Полиция! — изкрещя човекът в моя отворен прозорец. — Слизай от колата! Разкрачи крака!

— Ти наистина се появи точно в критичния момент — промърморих аз на Сампсън с половин уста. Измъкнахме се от колата много бавно и внимателно.

— Така изглежда — съгласи се той. — Спокойно сега. Гледай да не ни застрелят, или, не дай Боже, да ни набият, Алекс. Няма да оценя иронията на съдбата.

Струваше ми се, че разбирам какво става и това ме вбеси невероятно. Ние със Сампсън бяхме „подозрителни“. Защо бяхме подозрителни? Защото бяхме двама чернокожи мъже, пътуващи с кола по улиците на Чапъл Хил в десет часа сутринта, да ни се не види макар.

Бас ловях, че и Сампсън е бесен, но той се ядосваше по свой собствен начин. Беше пуснал една тънка усмивка и клатеше глава напред и назад.

— Е, това вече е жестоко — заяви той. — Направо върхът.

Появи се още един детектив от Чапъл Хил, за да асистира на своя партньор. Изглеждаха яки жребци, към трийсетгодишни. Дългокоси. Мустакати. Силни мускулести тела от центъра за тренировки. Бъдещите Ник Ръскин и Дейви Сайкс в действие.

— Мислиш, че това е забавно? — Гласът на втория полицай беше беззвучен — толкова глух, че едва го чувах. — Ще пускаш шегички, а, чернилке? — попита той Сампсън. Беше извадил една оловна палка и я държеше до бедрото си, готов да нанесе удара.

— Какво друго? — отговори Сампсън, като внимаваше усмивката му да е умерена. Той не се страхуваше от палки.

Косата ми настръхна и по гърба ми бавно се застича пот. Не си спомнях някой да ме е хващал за яката напоследък и тази работа никак, ама никак не ми харесваше. Всичко лошо, което ми се беше струпало в последно време, сега си дойде на мястото.

Започнах да обяснявам на ченгетата кои сме.

— Казвам се…

— Затваряй си устата, задник!

Единият ме сръга в кръста, преди да успея да довърша. Не чак толкова силно, че да ми остави синина, но бая ме заболя. Не само физически.

— Този ми изглежда друсан до козирката. Очите му са кървясали — каза първият, който ме спря, на своя партньор.