Джеймс Патерсън - Целуни момичетата

— Да не би да имаш среща тази вечер? — попитах с обичайния си шеговит тон. Не бях сигурен обаче кой с кого се шегува.

Тя спокойно ме хвана подръка.

— В интерес на истината, може и да имам. Изглеждаш чудесно тази вечер. Много шик, много свежо.

И аз бях изоставил обичайната си анти висша мода. Бях решил да бъда свежарка.

Не си спомням кой знае какво от пътуването до ресторанта, освен че си приказвахме. Никога не сме имали проблеми в това отношение. Не си спомням какво точно ядохме, освен че беше някаква страхотно вкусна местна манджа. Мяркат ми се някакви спомени за котлети по московски, за боровинки и сливи със сметанова заливка.

Това, което си спомням най-ясно, е Кейт, облегнала ръка на масата, леко подпряла лице върху обратната страна на дланта си. Прекрасен портрет на майстор живописец. Спомням си как по някое време Кейт развърза жълтия шал.

— Алекс, настоявам да ти кажа нещо. Мисля, че ние и двамата изпитваме много, много голям страх от обвързване точно в този момент от живота си. Това е очевидно. И двамата сме прекалено уплашени.

Тя внимателно подбираше посоката на разговора. Усещаше, че това е трудна територия за мен, и беше права.

Въздъхнах. Не бях сигурен дали искам да се забърквам в каквото и да било от този род.

— Кейт, не съм ти разказвал за Мария… Ние много се обичахме. Обичахме се в продължение на шест години. Не става дума за избирателна памет от моя страна. Аз често си казвах: „Господи, какво невероятно щастие да срещна тази жена.“ Тя чувстваше същото — усмихнах се аз. — Или поне така ми казваше. Така че, да, наистина се страхувам от обвързване. И най-вече да не загубя отново някого, когото обичам много.

— Аз се страхувам от същото, Алекс — каза Кейт тихо. Едва чувах думите й. Понякога тя изглеждаше срамежлива и това беше трогателно. — Има едно вълшебно изречение в „Лихваря“, или поне за мен е вълшебно. „Всичко, което обичах, ми беше отнето, а аз не умрях“.

Взех ръката й и я целунах леко. В този момент изпитвах непреодолима нежност към Кейт.

— Знам това изречение — казах.

Виждах тревогата в тъмните й кафяви очи. Може би и двамата имахме нужда да тласнем развитието напред, каквото и да се зараждаше между нас, какъвто и риск да криеше то.

— Страх ме е, че ще умра като сестрите ми, че и аз ще се разболея от рак. На моята възраст съм бомба със закъснител от медицинска гледна точка.

Дълго се държахме за ръце в ресторанта. Отпивахме от портвайна. И двамата се бяхме поуспокоили, позволявахме на силните нови чувства да ни залеят, свиквахме с тях.

След вечерята се прибрахме в апартамента в Чапъл Хил. Първото нещо, което направих, беше да проверя наоколо за неканени гости. Бях се опитал да я убедя да се премести в хотелска стая, докато пътувахме с колата, но както обикновено Кейт каза „не“. Продължаваше да ме друса параноя по отношение на Казанова и неговите игри.

Никой не се криеше в апартамента. Никой освен нас двамата.

Разположихме се на канапето в хола. Стаята беше чиста и прибрана, но въпреки това имаше задушевна атмосфера. По стените висяха черно-бели фотографии на сестрите и майка й. Далеч по-щастливи времена за Кейт. Имаше и една симпатична нейна снимка в розовата й униформа на сервитьорка в „Биг Топ ТИР Стоп“, където бе работила, за да изкара пари за колежа. Работата й като сервитьорка беше част от причините, поради които медицинският колеж означаваше толкова много за нея.

Може би виното ме накара да разкажа на Кейт за Джези Фланаган повече, отколкото ми се искаше. Това бе единственият ми опит за сериозно обвързване след смъртта на Мария. Кейт ми разказа за нейния приятел Питър Макграт. Професор по история в Университета на Северна Каролина. Докато ми разказваше за Питър, ме обзе смущаващата мисъл, че това бе един заподозрян, чието разследване бяхме замазали прекалено бързо.

Не можех да оставя разследването на мира дори и за една нощ. А може би просто се опитвах отново да избягам в работата си. Въпреки това си отбелязах наум, че трябва да проверя Питър Макграт малко по-обстойно.

— Ще останеш ли тази нощ? Моля те, остани — прошепна Кейт. — Само една нощ, Алекс. Няма защо да се страхуваме от това, нали?

— Не, няма защо да се страхуваме — отвърнах й аз шепнешком. Чувствах се като ученик. Но може би това не беше толкова зле.

Не ми беше много ясно какво да направя сега, как да докосна Кейт, какво да й кажа, какво да не правя. Заслушах се в тихия звук на нейното дишане. Оставих всичко да поеме собствения си курс.