Джеймс Патерсън - Целуни момичетата

Уик Сакс се прибра направо след като остави децата в училището. Чухме го да си тананика весело, крачейки към съвършената си къща. Двамата с Кейт вече бяхме обсъдили факта, че в края на краищата той е доктор, макар и на философските науки.

През следващите няколко часа не се случи нищо особено. Никакъв признак на живот нито от Сакс, нито от жена му, прекрасната госпожа Казанова.

В единайсет часа Уик Сакс отново напусна къщата на хълма. Беше зарязал лекциите си за днес. Вече бе пропуснал приемния си час в десет часа, ако се вярваше на разписанието, което бях получил от декана Лоуел. Защо? Каква игра беше намислил?

На дъговидната пътека имаше две коли. Той избра тъмночервения открит джагуар с кафяво платнище и дванайсетцилиндров двигател. Другата кола беше черен мерцедес. Не беше зле за преподавателска заплата.

Той излизаше нанякъде. Дали не отиваше да посети своите момичета?

Проследихме спортния джагуар на Уик Сакс по улица Чапъл Хил Роуд. Намалихме скоростта, докато карахме през Хоуп Вали и минавахме покрай солидни къщи, строени през двайсетте и трийсетте години. Сакс, изглежда, не бързаше.

Сега-засега той водеше играта. Ние не разбирахме нито правилата, нито дори каква е тази игра.

Кайл Крейг все още проучваше финансовото му положение с помощта на данъчната служба. Освен това беше пуснал половин дузина агенти да разчовъркат всички нишки, които биха могли да свържат Сакс и Уил Рудолф в миналото. Те несъмнено са били колеги в „Дюк“. Отлични студенти. Членували са в един и същ елитен студентски клуб. Познавали са се, но не са били близки приятели в колежа, или поне така е изглеждало. Всъщност и Кайл е учил по това време в „Дюк“ — в юридическия колеж. И също е бил член на онзи студентски клуб — „Фи Бета Капа“.

Кога ли се е състояло самото близначно сдвояване? Как се е появила тази силна, необикновена връзка? Нещо не ми се връзваше в отношенията между Рудолф и Сакс.

— Ами ако той надуе джагуара? — попита Кейт, докато дискретно следвахме чудовището към онова, което се надявахме, че е неговото леговище в гората, неговия харем, неговата „изчезваща къща“. Следяхме го със старото ми порше.

— Едва ли иска да привлича вниманието към себе си — казах аз. Макар че в интерес на истината и джагуарът, и мерцедесът работеха против тази теория. — Освен това един джагуар не е кой знае какво изпитание за едно порше.

— Дори ако поршето е от миналия век? — попита Кейт.

— Ха-ха-ха — отговорих злъчно.

Сакс мина по шосе №85, след което подкара по №40. Отби на изхода за Чапъл Хил. Продължихме да го следим още два километра през града. Най-накрая спря и паркира на Франклин Стрийт близо до студентския град на Университета на Северна Каролина.

— Всичко това ме кара да се чувствам толкова объркана, Алекс. Преподавател в „Дюк“. С жена и две деца — каза Кейт. — През нощта, когато ме отвлече, той вероятно ме е проследил през студентския град. Наблюдавал ме е. Мисля, че ме е избрал точно тук.

Хвърлих поглед към Кейт.

— Добре ли си? — попитах. — Кажи ми, ако нямаш настроение за това.

Тя ме изгледа. Очите й бяха напрегнати.

— Дай да му дадем да разбере. Дай да му видим сметката още днес. Става ли?

— Става — съгласих се аз.

— Спипахме те, Гъзоглавецо — изръмжа Кейт, взирайки се през предното стъкло на колата.

В дванайсет без петнайсет по обяд приятната Чапъл Хил Стрийт беше вече претъпкана с народ. Студенти и преподаватели влизаха и излизаха от кафенета, пицарии и книжарници. Всички модни заведения на улицата въртяха отличен бизнес. Атмосферата на университетския град беше възбуждаща; тя ме върна към годините ми в „Джонс Хопкинс“, към Кресмънт Авеню в Балтимор.

Двамата с Кейт можехме да следим Уик Сакс само от голямо разстояние. Сега той можеше да ни се изплъзне лесно. Дали щеше да бърза към къщата в гората? Дали щеше да отиде да види своите момичета? Дали Нейоми беше още там?

За него не бе проблем да хлътне в бар „Рекорд“ или в ресторант „Спанки“ на ъгъла. Да излезе от задната врата и да изчезне. Беше започнала играта на котка и мишка. Негова игра; негови правила. Винаги негови правила, поне засега.

— Той изглежда прекалено самоуверен, прекалено самодоволен — отбелязах аз, докато го следвахме на безопасно разстояние. Той дори не се беше обърнал, за да провери дали няма опашка. Приличаше на елегантен, безгрижен професор на разходка през обедната почивка. Може пък точно така да си беше.