Колийн Маккълоу - Пръв сред римляните (Част II - Време на поражения)

Пак през юни хората му доведоха Набдалса. Бяха го заловили на излизане от окупираната от римляните Цирта, след като най-после шпионите на Югурта в римския лагер бяха събрали достатъчно доказателства за изменническата му дейност и можеха с чиста съвест да го представят пред царя си. Набдалса открай време беше човек на Гауда, но преди да го заловят на никого не беше хрумвало да следи действията му в Нумидия. Падаше се далечен братовчед на Югурта и в жилите му течеше малко от кръвта на Масиниса, заради което го смятаха за безопасен.

— Вече разполагам с доказателства — посрещна го Югурта, — че си бил в активно сътрудничество с римляните. Най-много ме разочарова фактът, че си бил достатъчно глупав да се свържеш с Метел, вместо с Гай Марий.

Той изгледа от главата до петите окования във вериги Набдалса, по чието тяло личаха следите от недотам любезното държане на пазачите, сетне замислено продължи:

— Разбира се, не си бил сам. Някой от приближените ми е бил в заговор с теб и сега ще ми кажеш кой.

Но Набдалса отказа да му отговори.

— Подложете го на мъчения — равнодушно заповяда Югурта.

В Нумидия мъченията още не се бяха превърнали в изкуство, въпреки че подобно на всички източни деспоти и той изпитваше слабост към тъмниците. Набдалса беше хвърлен в една от тях, дълбоко в недрата на скалистия хълм, върху който се издигаше Капса, и там, в мрачното помещение, свързано с двореца чрез тунел, с него се зае банда създания, които трудно можеха да се нарекат човеци, и които навярно не можеха да служат за нищо друго, освен да се гаврят с трупове.

Малко време беше нужно, за да се разбере, че неслучайно Набдалса се е хванал на служба не при друг, а при онова нищожество Гауда — той проговори. Но не и преди да му извадят всичките зъби и да изтръгнат ноктите на едната му ръка. Югурта беше повикан да чуе със собствените си уши признанията му, а пък той от своя страна, без да подозира какво му предстои да научи, взе със себе си Бомилкар.

Последният ясно си даваше сметка, че не му е съдено да види повече небето, защото веднъж слязъл в тъмницата, едва ли някога щеше да излезе жив от нея. Затова се забави малко, впери поглед в безкрайната синева, вдъхна за последен път пустинния въздух, докосна копринените листа на цъфнал храст. И се опита да запечата в съзнанието си всички тези усещания, за да ги отнесе със себе си в мрака.

Задушното помещение вонеше едновременно на изпражнения и повръщано, на пот и кръв, на застояла вода и мъртва плът, което създаваше впечатлението, че се намираш в Тартара — атмосфера, вдъхваща страх. Дори Югурта потръпна при слизането си в тъмницата.

Разпитът премина доста трудно, защото венците на Набдалса продължаваха да кървят, а когато му пъхаха плат в устата, кръвоизливът не спираше, защото още по-непредвидливо му бяха строшили и носа. „Това се вика глупост“ — помисли си Югурта, изпитвайки едновременно ужас от гледката и гняв от несъобразителността на биячите си, започнали да обработват пленника от единственото място, където изобщо не биваше да пипат.

Не че това имаше голямо значение. При третото запитване на Югурта Набдалса все пак успя да промълви онази едничка дума, която се искаше от него. Дори и през кръвта, която изпълваше цялата му устна кухина, не беше трудно да се разбере, че казва „Бомилкар“.

— Оставете ни сами — обърна се към охраната си Югурта, като предвидливо нареди да вземат камата на брат му.

След като остана насаме с царя и с полумъртвия Набдалса, Бомилкар въздъхна:

— Единственото, за което съжалявам, е, че това ще довърши майка ни.

Това бяха най-мъдрите слова, които можеха да му хрумнат, защото вместо да нареди на палачите си да го убиват бавно и мъчително, както бе решил да стори, царят щеше да го пожали и да поиска бързата му смърт.

— Защо? — попита Югурта.

Бомилкар вдигна рамене.

— Когато пораснах достатъчно, та да осмисля годините, прекарани заедно с теб, братко, единственото, което успях да открия, бе, че през цялото време си ме лъгал. Винаги си се отнасял към мен с безразличие, което би проявил и към домашната си маймунка.

— А ти какво очакваше?

— Да чуя да ме наричаш свой брат пред всички.

Югурта го изгледа с абсолютно неподправена гримаса на удивление.

— И така да те издигна над истинското ти положение? Скъпи ми Бомилкар, майчинството не играе никакво значение — важен е бащата! Майка ни е най-обикновена берберка от племето на гетулите, дори не е дъщеря на племенен вожд. В жилите й не тече синя кръв. Ако наистина те бях нарекъл свой брат пред всички, то хората щяха да го изтълкуват, че обявявам и теб за наследник на Масиниса. А това би било най-малкото неблагоразумно, след като имам двама сина.