Колийн Маккълоу - Пръв сред римляните (Част II - Време на поражения)

След падането на Вага в ръцете на римляните той внимаваше да не оставя никакви пари и ценности в градовете, озовали се на пътя на римляните; всичките си съкровища пренесе в крепости като Зама и Капса — отдалечени, труднодостижими за врага цитадели, издигнати върху непристъпни скали… и най-важното — заобиколени от пълчищата на преданите му до фанатизъм гетули. Пък и превземането на Вага също не се оказа победа за римляните; за пореден път Югурта бе успял да купи римлянин — този път началника на гарнизона Турпилий. Приятелят на Метел. Каква ирония!

И все пак нещо се беше променило. С разредяването на зимните дъждове Югурта все повече се убеждаваше в това. Работата беше там, че не можеше да си обясни точно в какво се състои промяната. Дворът му беше в непрекъснато движение; той постоянно се местеше от една крепост в друга, поради което беше разпределил жените и наложничките си по равно навсякъде, та да може винаги да разчита на някое приветливо лице, което да целува, и на нечии нежни ръце, които да го прегръщат. И все пак… нещо не беше наред. Не беше със здравето му, не беше в армията му, не беше в снабдяването с продоволствия, не беше във верността на множеството различни градове и области в голямата му страна, нито в настроенията на племената, които я населяваха. Усещаше само някакво смътно предчувствие, може би просто едва забележим знак от съдбата, която искаше да го предупреди. И нито за миг не му минаваше през ума да свърже това предчувствие с отказа си да посочи Бомилкар за регент на децата си.

— В двора е — каза той на Бомилкар веднъж в края на март, докато двамата яздеха от Капса за Цирта начело на дълга колона от конница и пехота.

Бомилкар извърна глава и се взря в светлите очи на своя полубрат.

— Кое е в двора?

— Готви се някоя пакост, братко. И съм готов да се обзаложа, че в основата й е онази лигава отрепка, Гауда — обясни Югурта.

— Искаш да кажеш, че се готви дворцов преврат?

— Не съм сигурен. Просто нещо не е наред. Усещам го вътре в себе си.

— Може би се страхуваш от наемен убиец?

— Може би. Честно, Бомилкар, наистина не знам! Но погледът ми шари навсякъде, ушите ми още малко и ще започнат да се въртят — толкова упорито се опитвам да доловя всеки подозрителен звук… Само носът ми все още не се е обадил. Ами ти? Нищо ли не усещаш? — попита той, напълно уверен в предаността и привързаността на Бомилкар.

— Да си кажа правичката, нищо.

На три пъти Бомилкар подмамваше нищо неподозиращия Югурта в клопки, на три пъти той успяваше да се измъкне невредим. И дори за миг не му хрумна да подозира природения си брат.

— Започват да стават прекалено нагли — заключи той, след като и третата засада на римляните не успя. — Това е работа я на Гай Марий, я на Публий Рутилий. Метел не е способен на подобно нещо. В лагера си имам предател.

Бомилкар обаче с нищо не се издаде.

— Започвам да мисля същото. Но кой би се осмелил?

— Не знам — отвърна Югурта и лицето му се изкриви. — Но бъди уверен, че рано или късно ще разбера.

В края на април Метел нахлу в Нумидия, но се вслуша в съветите на Публий Рутилий да не тръгне веднага към столицата Цирта, ами да удари първо някоя по-слаба жертва. Затова римските войски се насочиха най-напред към Тала. Беше дошло послание от Бомилкар, че е подмамил Югурта лично да се яви там, така че Метел направи четвърти опит да залови нумидийския цар. Но понеже не му беше в характера да си върши работата бързо и точно, Югурта използва забавянето на римляните пред стените на града и преди да се е започнал щурмът, успя да се измъкне. След бягството му въпросният щурм изобщо не се състоя и римската армия стегна Тала в продължителна обсада. Месец по-късно Тала се предаде и за голяма, при това твърде приятна изненада на Метел, римляните се натъкнаха на съкровището, което Югурта беше донесъл със себе си в Тала и се бе принудил да изостави при бягството си.

С настъпването на юни Метел потегли към Цирта, където му беше поднесена още една приятна изненада — нумидийската столица се предаде без бой. Това се дължеше на многобройната римска и италийска колония в града, добрала се и до политическото управление, както и на факта, че населението на Цирта и Югурта никога не бяха изпитвали особени симпатии един към друг.

Времето беше сухо и горещо, както е присъщо на този сезон; Югурта се изплъзна от шпионската мрежа на римляните и се скри в шатрите на гетулите далеч на юг, а след това се прехвърли в Капса, родното място на майка му. Капса представляваше малка, но силно укрепена планинска крепост, издигаща се в самото сърце на земите на гетулите. То и Югуртиното сърце лежеше в този град, където майка му се беше оттеглила от мига, щом мъжът й, бащата на Бомилкар, беше напуснал живите. А и точно там той беше прибрал голямата част от съкровищата си.