Колийн Маккълоу - Пръв сред римляните (Част III - Спасителят на Рим)

На младия Скавър сякаш топка му заседна в гърлото.

— Извинете ме! — едва успя да изрече той и хукна към палатката си.

Сула и Петрей го проследиха с поглед как се държи за гърлото и се мъчи да не повърне.

— Това не е армия, ами жалка картинка! — не се стърпя да сподели Петрей.

— На армията нищо й няма — поправи го Сула. — Пълководците са жалка картинка.

— С изключение на теб, Луций Корнелий.

— Точно така.

— Замисляш нещо, нали? — подпита го Петрей.

— Вярно е — призна си Сула и се усмихна, оголвайки белите си зъби.

— А позволено ли ми е да попитам какво?

— Мисля, че ти е позволено, Гней Петрей. Само че ще ти отговоря привечер, при падането на здрача, става ли? На плаца на вашия самнитски легион — предложи Сула. — И аз, и ти сега ще тръгнем из легионите да каним всички примус пилуси и центуриони — началници на кохорти в армията да се явят по същото време на същото място. — Сула веднага направи някаква сметка наум. — Това прави около седемдесет души. Седемдесетте, от които всичко зависи. А сега на работа, Гней Петрей! Заемаш се с трите легиона от тази страна на лагера, а аз яхвам вярното си муле и отивам да агитирам в другите три.

В същия ден кимврите вече бяха стигнали на един хвърлей разстояние от Катуловия лагер. Мъжете бяха изпреварили с километри бавния обоз и като вълна заливаха цялата долина, за да се спрат чак при вида на римските палисади. Огромното море от коне и хора се задвижи на едно място като във водовъртеж, докато римските съгледвачи, а и любопитните се престрашаваха да излязат нагоре покрай реката и иззад някое естествено прикритие да се уверят с очите си, че приказките за безбройните великани от север не са измислица.

Събранието, което Сула свикваше на плаца на самнитския легион, си свърши работата за няколко минути. Щом решението беше взето, всичките седемдесет души последваха Сула през моста към селцето от другата страна, където Катул Цезар беше разположил главната си квартира в дома на местния управител. Главнокомандващият също беше свикал щаба си на заседание, за да се обсъди пристигането на кимврите. Консулът тъкмо недоволстваше от отсъствието на заместника си Сула, когато той се вмъкна в изпълнената с офицери стая.

— Бих се радвал, ако проявяваше по-голям вкус към точността, Луций Корнелий — посрещна го хладно Катул Цезар. — Ако обичаш, седни някъде, защото трябва да обсъдим утрешната си атака.

— Съжалявам, но няма време за сядане — възрази му Сула, който не носеше броня, но си беше сложил кожената пола с птеригите и си беше увесил на колана меча и камата.

— Ако наистина смяташ, че имаш по-важна работа от утрешната битка, тогава никой не ти пречи да си я свършиш другаде! — целият се изчерви от възмущение консулът.

— О, не, никъде няма да ходя — усмихна се Сула. — Важната работа, която трябва да свърша, ме чака точно тук в тази стая, а най-важното нещо, което ти трябва да знаеш, Квинт Лутаций, е, че утре няма да има никаква битка.

Катул Цезар скочи на крака.

— Никаква, битка? Защо?

— Защото в армията си имаш бунт, а аз съм неговият подстрекател — извади меча от ножницата си Сула. — Центуриони, влизайте! — извика той през вратата. — Ще ни стане тесничко, но какво да се прави.

Никой от офицерите в стаята не каза нищо при този неочакван развой на събитията: Катул Цезар, защото беше изгубил ума и дума от гняв и недоумение, останалите — или защото почувстваха неочаквано облекчение от това разрешение на въпроса — в щаба нямаше нито един човек, с изключение на главнокомандващия, на когото да не му се искаше битката да се отложи за друг ден, — или защото не можеха още да разберат какво става. Един след друг през вратата се изнизаха седемдесет центуриони, които застанаха плътно до стената, оставяйки три крачки да ги делят от главния щаб, който също беше станал от столовете и се беше прилепил о отсрещната стена.

— Ще те хвърлят от Тарпейската скала за това, да знаеш! — закани се Катул Цезар.

— Ако трябва, и това ще стане — прибра невъзмутимо меча си Сула. — Но тези неща стават само когато войниците или офицерите въстанат без никакво оправдание, Квинт Лутаций. А да те питам теб: трябва ли войникът да се подчинява на своя началник дори когато е сигурен, че го пращат на сигурна смърт? Истинският патриотизъм означава ли да си пъхаш главата в торбата само защото пълководецът ти не се е научил на елементарни тактически постановки?

Беше ясно, че Катул Цезар просто не знае какво да отговори, пък и подобна обида, хвърлена в лицето му, си имаше своите основания. От друга страна, той държеше твърде много на собственото си достойнство, за да тръгне да се оправдава пред свой подчинен или да дава заповеди, които е ясно, че никой няма да изпълни. Затова най-накрая заяви: