Колийн Маккълоу - Пръв сред римляните (Част III - Спасителят на Рим)

— О, да не си го и помисляш! — изсмя му се Главция. — Да не мислиш, че ти като си царица, и ние сме като теб! 4 4 Има се предвид третото име на Антистий — Регин, от „регина“, царица. — Б.пр.

Но на Гай Норбан тези подвиквания не му се струваха особено интересни.

— Хайде — рече той на Главция и Сатурнин, — да вървим у дома да вечеряме.

Макар и да му беше доста зле, Скавър по-скоро би умрял, отколкото да повърне на публично място, така че реши да съсредоточи вниманието си върху тримата смеещи се мъже, които напускаха Форума.

— Това не са хора, а вълци — обърна се той към Метел Нумидик. — Погледни ги само! Инструменти в ръцете на Марий!

— Можеш ли да се изправиш, Марк Емилий? — попита загрижено Нумидик.

— Не и преди да ми се е успокоил стомахът.

— Гледам, че Публий Рутилий и Марк Аврелий са тръгнали да изпращат момчетата на Квинт Сервилий до дома.

— Добре. Ще е хубаво някой да ги наглежда. Никога досега не съм виждал тълпата толкова жадна за патрицианска кръв, дори и по времето на Гай Гракх — отбеляза Скавър, дишайки тежко. — Известно време ще трябва да стоим в сянка, Квинт Цецилий. Опитаме ли се на свой ред да ударим тези вълци, живи ще ни изядат.

— Да пукне дано Квинт Сервилий с неговото злато! — процеди през зъби Нумидик.

Скавър реши, че се чувства по-добре и позволи на робите да го вдигнат от земята.

— Значи и ти мислиш, че той го е задигнал, а?

Метел Нумидик го погледна леко презрително.

— О, хайде, Марк Емилий, не се опитвай да ме будалкаш! Познаваш го не по-зле от мен. Разбира се, че той го е задигнал! И това никога няма да му го простя. Златото принадлежеше на хазната.

— Работата е там — рече Скавър, докато се опитваше да се поразтъпче върху — както му се струваше — постоянно движещите се под краката му плочки. — Работата е там, че не разполагаме с вътрешна система, която да помага на хора като теб и мен сами да наказват изменниците на класата ни.

Метел Нумидик вдигна рамене.

— Знаеш много добре, че не би могло да съществува подобна система. Да я създадем, ще е все едно да признаем пред целия свят, че и сред нас има хора, които невинаги са това, което трябва да бъдат. А покажем ли веднъж собствените си слабости пред света, считай, че с нас е свършено.

— По-скоро бих умрял, отколкото да си призная, че с мен е свършено — съгласи се Скавър.

— Както и аз — въздъхна Метел Нумидик. — Просто се надявам синовете ни да мислят по същия начин.

— Това — сопна му се Скавър — не биваше да го казваш.

— Марк Емилий, Марк Емилий! Синът ти просто е много млад! Откровено казано, не виждам какво не му харесваш.

— Ами като мислиш така, искаш ли да си ги разменим с твоя?

— Не — поклати глава Метел Нумидик. — Ако не за друго, за това, че подобна постъпка ще убие момчето ти. Най-големият му недъг, мен ако питаш, е, че живее с постоянното чувство за вина пред баща си.

— Той е един слабохарактерен хлапак — отсъди Скавър Силния.

— Може би някоя подходяща съпруга ще му помогне да се оправи — пусна мухата Нумидик.

Скавър се спря и изгледа приятеля си.

— Ето това се казва идея! Да си призная, досега не ми е хрумвало да му търся жена. Та той е толкова… недорасъл. Имаш ли някоя предвид?

— Племенницата си, дъщерята на Далматик. Метела Далматика. След две години навършва осемнайсет. Откакто скъпият Далматик си отиде, за нея се грижа аз. Какво ще кажеш, Марк Емилий?

— Става, Квинт Цецилий! Съгласен съм.

Още щом разбра, че старият Цепион ще бъде изправен пред съда, Друз беше пратил иконома си Кратип заедно с всички физически по-силни роби, които притежаваше, да пазят дома на тъста му. Обезпокоена от този нов процес срещу свекъра й, но и знаеща само малкото, което ушите й бяха подочули от разговора между двамата Цепиони, Ливия Друза се беше върнала при стана си — друго тъй и тъй нямаше какво да прави; дори пикантни стихове на Мелеагър не можеше да задържи вниманието й. Понеже най-малко очакваше в къщата на съпруга й да нахълтат робите на брат й, младата жена здравата се стресна, когато на вратата на стаята й се показа Кратип, особено като видя тревогата, изписана по лицето му — нищо, че се опитваше да я прикрие.

— Бързо, доминила , събирай нещата, които мислиш, че ще ти трябват! — подкани я припряно той и огледа дневната. — Вече съм наредил на робинята ти да ти събере дрехите, гледачката се е погрижила за детето, ти само ще ми кажеш какво искаш да вземеш за самата себе си: книги, платове, всичко…