Колийн Маккълоу - Пръв сред римляните (Част III - Спасителят на Рим)

В противоположния край на Сицилия, някъде около Лилибеум, се появил друг робски цар, този път грък на име Атенион, който също си събрал войска. И Салвий, и Атенион се насочили към Гората на Полиците, където се съвещавали известно време. В крайна сметка за общ водач бил избран Салвий, който се кръстил цар Трифон и избрал за своя главна квартира непревземаемата твърдина Триокала, в подножието на планините, обърнати по посока на Африка, някъде на средата на пътя между Агригентум и Лилибеум.

Точно в този момент, ако някой седне да описва злощастията на Сицилия, ще се получи нова Илиада. Като се изключи онова, което робите са отделили за себе си, цялата реколта е изпотъпкана и унищожена и Рим няма да може да разчита тази година на сицилийско зърно. Градовете на острова са препълнени с бягащите от гнева на робите свободни сицилийци, които обаче скоро стават жертва на глада и болестите. Цяла една армия от шейсет хиляди роби, при това заедно с петхилядна конница, се разхожда съвсем свободно от единия край на Сицилия до другия и всеки път, когато нещо я заплаши, се оттегля в безопасност в Триокала. Робите са нападнали и превзели Мурганция, а за малко да превземат и Лилибеум, който за щастие бил спасен от шепа ветерани, научили за бунтовете и доплавали специално от Африка.

И ето, че стигаме до нечий повече от недостоен ход, с който се цели да се използва положението в Сицилия и задаващата се криза с храните, за да се предизвика, сигурен съм, изкуствен недостиг на зърно за жителите на Рим! Слуховете, че събитията в Сицилия рязко ще ограничат количеството зърнени храни за града, можеха да се окажат лъжлива тревога, но изведнъж се разбира, че зърно наистина няма. Нашият уважаван Принцепс Сенатус Скавър вече е тръгнал да души следата, която да го отведе до виновника — престъпник, който няма равен на себе си. Подозирам го, че той подозира презрения консул Фимбрия и Гай Мемий. Как тъй се случи, че един толкова почтен и неподкупен човек като Мемий влезе в заговор с отрепки от типа на Фимбрия? Е, разбира се, отговорът не е много труден. Гай Мемий трябваше да бъде избран за претор още преди години, но стъпи на този пост едва сега. Той обаче не притежава нужните средства, за да гони и консулство, а когато някой си науми, че дадена служба му се полага по право, той е готов на всичко, дори на крайно непредпазливи ходове, за да я получи.“

Марий въздъхна с облекчение, че най-сетне е стигнал до края на писмото, и го остави на масата; после извади един подир друг свитъците с официалните бюлетини, които му пращаше Сенатът, и ги прегледа. За свой късмет, беше съвсем сам и можеше спокойно да чете на глас кореспонденцията си, опитвайки се да разграничи изреченията едно от друго. Не че имаше нещо срамно в това да четеш на глас — повечето римляни го правеха. Просто за останалите се предполагаше, че знаят и гръцки, та Марий трябваше да компенсира със способностите си по латински.

Както винаги Публий Рутилий беше познал. Неговото изключително дълго писмо беше много по-богато на информация от бюлетините, нищо че в тях беше включен пълният текст на доклада на Нерва, както и много статистика. Те нито можеха да се похвалят, че са интересни, нито се спираха на такива подробности, на каквито обръщаше внимание Рутилий Руф.

За Марий не беше трудно да си представи тревогата, обхванала Рим. Всеки път, когато се очертаеше недостиг на зърно, над града надвисваше призракът на политическите промени. Хазната започваше да пъшка от дългове, а едилите се надпреварваха да измислят по-радикални мерки за справяне с положението. Сицилия беше големият панер на Рим и всеки път, когато реколтата на острова не се окажеше достатъчно богата, Рим се изправяше лице в лице с глада. Африка и Сардиния, взети заедно, произвеждаха по-малко зърно от Сицилия. Наполовина по-малко! Сегашната криза можеше да доведе до това, народът публично да обяви Сената за виновен, че е пратил в провинцията неспособен управител, а пък пролетариите щяха да обвинят и народа, и Сената, че ги е оставил с празни кореми.

Пролетариите нямаха политически интереси. Те никога и не помисляха, че могат да притежават властта, нито ги вълнуваше кой всъщност ги управлява. Цялото им участие в обществения живот се свеждаше до това да гледат игрите по време на празненствата, когато не се плащаше, и да недоволстват, когато хлябът свърши. В такива случаи пролетариатът изведнъж се оказваше сила, на която не можеше да се устои току-тъй.