Колийн Маккълоу - Пръв сред римляните (Част III - Спасителят на Рим)

Нито Сула, нито Маний Аквилий си позволиха коментар, обади се само Серторий, който още не се бе научил да се въздържа от забележки:

— Мислиш ли, че е нужно? Ако смяташ да се задържим по тези места толкова дълго, защо просто не разквартируваме войските в Арелат или Гланум? И защо да стоим точно тук? Не е ли по-добре сами да потърсим германите и да ги ударим, преди да са дошли толкова близо до Италия?

— Виж, млади Серторий — тръгна да му обяснява Марий, — по всичко изглежда, че германите са се разделили и са се пръснали на всички посоки. Кимврите, които допреди месеци следваха течението на Родан, изведнъж са си променили решението и са извили — да приемем, че с цел да стигнат до Испания, — към далечните краища на Цебена, право през земите на Арверните. Тевтоните и тигурините са напуснали земите на хедуите и са отишли да се заселят в земите на белгите. Така поне твърдят източниците ми на информация. В действителност мисля, че никой не може да предполага какво възнамеряват да правят в бъдеще.

— Не можем ли по някакъв начин да научим по-добре какви са им плановете? — попита Серторий.

— Как да стане това? — на свой ред го попита Марий. — Галите нямат никаква причина изведнъж да ни заобикнат и да започнат да ни носят сведения. Това, че все пак са ни пратили някоя и друга вест, аз си го обяснявам просто с нежеланието им да търпят германите насред земите си. Само в едно можем да сме сигурни: че когато германите стигнат Пиренеите, те неминуемо ще се обърнат назад. От германска гледна точка най-лесна цел би се оказала Италия. Затова и ние ще останем тук, Квинт Серторий, и ще чакаме германите да се появят. Не ме е грижа, ако ще да чакаме и години.

— Ако наистина чакаме години, Гай Марий, войниците ни ще се разхайтят, а теб ще свалят от върховното командване — напомни му Маний Аквилий.

— Войниците ни въобще няма да се разхайтят, защото смятам да ги накарам да работят — възрази му Марий. — Командвам почти четиридесет хиляди пролетарии, на които плаща държавата. Държавата е собственик на оръжието им, държавата ги храни. Когато те напуснат армията, ще се погрижа пак държавата да осигури старините им. Но докато служат в държавната армия, моите войници ще са в качеството на най-обикновени държавни служители. Като консул аз представлявам държавата. Ето защо те са мои наемни служители. При това ми струват доста пари. Ако това, което очакваме в замяна от тяхна страна, е просто да си клатят краката и да чакат да им се представи случай да се бият, можем да си представим каква гигантска цена има да плащаме за спечелването на това евентуално сражение. — Веждите на Марий се бяха разиграли яростно върху челото му. — Но моите легионери не са подписвали договор, за да си клатят краката, докато не дойде време да се бият, а са се записали в армията, за да служат на държавата, независимо какво иска тя от тях. Щом като държавата им плаща, те трябва да работят за нея. И тъкмо това ще правят. Ще работят! Тази година те ще поправят Вия Домиция в отсечката от Немавз до Оцелум. Догодина ще прокопаят плавателен канал от морето до Родан, при Арелат.

Всички го гледаха с удивление, но известно време никой не се осмели да обели дума.

Най-накрая Сула тихичко подсвирна.

— Но на войника му се плаща да се бие!

— Ако си е купил оръжието и екипировката със собствени пари и ако чака от държавата само да го храни за времето на похода, то естествено всеки римски войник ще може сам да реши как да си прекарва времето. Но това не важи за моите легионери. Щом като няма срещу кого да се бият, ще работят по обществените строежи. Ако не друго, то така поне няма да забравят, че са длъжни да служат на държавата по същия начин, по който наемният служител служи на работодателя си. Така ще си знаят мястото!

— Ами ние? — сети се да попита Сула. — Да не смяташ нас да ни превърнеш в инженери?

— А защо не? — рече Марий.

— Първо, защото аз самият не съм на държавна служба — Сула се опитваше думите му да прозвучат шеговито. — Аз дарявам доброволно времето си на държавата, както и всички останали легати и трибуни.

Марий го изгледа изпитателно.

— Можеш да ми вярваш, Луций Корнелий, това е дар, който високо ценя.

И след тези му думи темата трябваше да се смени.

И все пак Сула си тръгна от палатката на главнокомандващия недоволен. Излизаше, че ги превръщат в наемни служители на държавата! Що се отнася до войниците, това можеше и да има своите основания, но както самият той беше отбелязал, трибуните и легатите бяха съвсем различен сорт хора. Марий добре знаеше, че е така, затова и избяга от въпроса на Сула. Но това, което остана недоизказано на глас, сякаш продължи да витае из въздуха. Това, което трибуните и легатите можеха да очакват като възнаграждение за службата си, все още беше в ръцете на германите. Никой не можеше да каже каква плячка ще им бъде отнета и дали изобщо ще има плячка. Разпродажбата на пленниците като роби си оставаше право единствено на пълководеца; легатите, трибуните, центурионите, войниците, никой не можеше да сложи ръка върху тях. А у Сула се загнездваше чувството, че след тази война, която не се виждаше още кога ще започне, камо ли кога ще свърши, римляните щяха да се радват само на пленници.