Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част II - Разривът)

Но останалите мъдро клатеха глави. Изключение правеше единствено Марий Егнаций — просто защото и той беше самнит. Дори Силон, който добре разбираше логиката на приятеля си, отказваше да го подкрепи.

— Няма да е по правилата — повтаряше той и при цялото си желание да поемат инициативата, самнитите оставаха с вързани ръце.

Дори клането в Аскулум Пицентум не предизвика очаквания интерес; Гай Видацилий дори не сметна за нужно да изпрати военен гарнизон в града, който да го пази от римски наказателни действия. Според думите му подобни действия изобщо не се очертавали и надали някога щяло да се стигне до тях.

— Трябва да настъпваме! — не преставаше да повтаря в съвета Мутил. — Хората от селата твърдят, че зимата няма да е студена. Не виждам никаква причина да чакаме до пролетта. Трябва да настъпим още сега!

Но никой не искаше да настъпва и положението си оставаше все същото.

В крайна сметка първите прояви на движения се забелязаха у самнитите. Нито от римска, нито от италийска страна бяха погледнали на трагедията в Аскулум Пицентум като на проява на бунт; на населението просто му бе причерняло от обидите на римското малцинство и му го бе върнало тъпкано. Докато в случая с Кампания нещата стояха другояче — самнитското население тук в продължение на векове бе възпирало омразата си срещу римляните и латините, с които бе принудено да съжителства, и сега му се удаваше сгоден случай да й даде воля.

Първите вести за настроенията сред самнитите достигнаха до Рим един февруарски ден, когато в града се завърна без придружители и в доста окаяно състояние преторът Сервий Сулпиций Галба.

Новият първи консул Луций Юлий Цезар мигновено свика Сената на заседание, за да бъде изслушан докладът на претора.

— В продължение на шест седмици стоях задържан в град Нола — обясни дългото си отсъствие той пред притихналите сенатори. — Тъкмо бях пратил писмото си до вас, за да ви известя, че съм тръгнал за насам, и отседнах в Нола. Първоначално нямах намерение да минавам оттам, но понеже тъй и тъй пътят ми минаваше през града, реших да се позаинтересувам за настроенията и на тамошните самнити. Настаних се у една стара дама, която навремето беше първа приятелка с майка ми — разбира се, римлянка. Тя ми съобщи, че от известно време в Нола се случвали странни неща — изведнъж на римляните и латините станало напълно невъзможно да се ползват от услугите на съгражданите си, търговците по пазарите ги пъдели, не искали да им продават дори храна! За да я снабдяват, робите й трябвало да пътуват с каруца чак до Ацера. Когато излязох да обиколя града, придружен от ликторите и охраната си, навсякъде бях посрещан с хули и освирквания, но така и никой не посмя да ми излезе в лицето.

Галба направи неспокоен жест, сякаш искаше отдалеч да предупреди слушателите си, че разказът му няма да е много приятен.

— През нощта след пристигането ми в Нола самнитите затвориха градските порти и овладяха със сила целия град. Всички римляни и латини бяха поставени под стража в собствените им домове, а наред с тях и аз, ликторите ми, охраната и секретарите ми. Бях заключен в къщата на домакинята си, като предният и задният вход бяха завардени от въоръжени самнити. Там и прекарах допреди само три дни, когато приятелката на майка ми най-после успя да залъже нещо пазачите на задната врата и аз се измъкнах незабелязано. Облечен като търговец самнит, успях да изляза вън от крепостните стени, преди да са се сетили да ме търсят.

Скавър се приведе напред на стола си.

— През времето на задържането ти имаше ли случай да говориш с представител на местната власт, Сервий Сулпиций?

— С никого — отговори Галба. — Само от време на време разменях по някоя приказка с пазачите на вратата, нищо повече.

— И какво ти казаха те?

— Че цял Самниум се е вдигнал на въстание, Марк Емилий. Аз самият нямаше как да проверя истинността на подобно твърдение, а когато най-после се видях на свобода, цял ден се криех като заек от всеки човек с вид на самнит. Едва когато стигнах Капуа, започнах да питам хората около себе си, но никой за никакво въстание не беше чувал, поне за тази част на острова. Според мен в цяла Капуа нямаше човек, който да знае за събитията в Нола! През деня самнитите държаха градските порти отворени и не даваха вид, че нещо се е случило. Затова, когато разказах на управителите в Капуа за инцидента в Нола, те бяха смаяни. И дълбоко разтревожени при това… Дуумвирите на Капуа изрично ме помолиха да питам от тяхно име Сената какво да предприемат занапред.