Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част II - Разривът)

Скавър се яви в съда съвсем сам, без нито един адвокат. Както винаги беше облякъл пурпурноръбата си тога претекста , а по някакъв тайнствен начин бе успял сякаш да материализира цялата аукторитас и дигнитас , която бе придобил през дългата си политическа кариера, и тя витаеше като ореол около плешивата му глава. С каменно изражение изчака Квинт Варий (който бе счел делото за достатъчно важно да го води сам) да му издиктува всички прегрешения, които е извършил спрямо римския народ, подкрепяйки италийската кауза, докато най-накрая изсумтя презрително и за малко не се изплю в лицето на обвинителя си. Дори не благоволи да се обърне към съдебните заседатели, ами заговори направо на тълпата зад себе си:

— Чухте ли, Квирити ? — прогърмя гласът му из Форума. — Някакво си кариеристче от Сукрон, дето не се знае дали изобщо има римска кръв в жилите си, смее да обвинява мен, Скавър, Принцепс Сенатус, в държавна измяна спрямо Рим! Да, но Скавър отрича до едно всичките му обвинения! Вие на кого бихте повярвали, на него или на Квинт Варий?

— На Скавър! — изрева в един глас множеството, към което се присъединиха и съдебните заседатели. Не само това, ами неколцина дори станаха от столовете си и на рамене понесоха обвиняемия из площада.

— Голям глупак! — сподели по-късно Марий пред Скавър. — Дали наистина си е въобразявал, че ще може да обвини точно теб в държавна измяна? Дали би се намерил и конник, който да му повярва?

— Откакто тези нещастници, конниците, успяха да пратят на заточение Публий Рутилий Руф, им се струва, че вече няма кой да им се опре. Ха… — намести тогата си той, защото ездата, която му бяха организирали, бе поразвалила външния му вид.

— Когато Варий реши, че е достатъчно силен, за да се нахвърли и върху бившите консули, трябваше да започне с мен, не с теб — продължи Марий. — Мисля, че оправдаването на Марк Антоний трябваше да му послужи като предупреждение. Но той се сметна за твърде силен! Е, добре, предполагам, че в продължение на поне няколко седмици Варий ще си почине. И ще продължи с не чак толкова известни фигури. Бестия никой не би го защитил, всички го знаят какъв е разбойник. Докато Луций Кота не се радваше на много приятели. Вярно, че само роднините му биха му помогнали достатъчно, но той отдавна е изгубил симпатиите на чичовците си — всички погледи в семейството са насочени към синовете на Марк Кота и Рутилия. — Марий се замисли и веждите му заиграха в лукава усмивка. — Разбира се, най-голямото нещастие за Варий е, че не е римлянин. Ти си и аз съм, но той не е. Само че не ще да го разбере.

Този път обаче Скавър не се засмя, както би сторил в подобна ситуация.

— Не го разбират и Филип и Цепион — изсумтя той презрително.

Силон и Мутил бяха оставили достатъчно време на съюзниците си да се мобилизират, но цял месец мина, а никой от италийските народи не смееше да настъпи срещу Рим. За това съществуваха поне две причини. Едната Мутил би я разбрал; другата обаче имаше опасност да го доведе до ръба на отчаянието. Пазарлъците с етруските и умбрите се провеждаха от бавно по-бавно, а никой нито във военния, нито в големия съвет не искаше да започва една война, за която не се знае как би завършила; това беше причината, която Мутил бе склонен да приеме за оправдателна. Но освен страха съществуваше и друго — нежеланието да се разбере, че точно ти пръв си размахал оръжието. След толкова векове на съюз с Рим италийците продължаваха да гледат на бившите си господари с известно страхопочитание; тъкмо това отчайваше Мутил.

— Нека изчакаме Рим да направи първата крачка — предложи Силон пред военния съвет.

— Нека изчакаме Рим да направи първата крачка — предложи Луций Фравк пред петстотинте.

Когато научи, че марсите официално са обявили война на римския Сенат и народ, Мутил здравата се разлюти; беше убеден, че след подобна глупост римляните веднага ще се мобилизират, но Силон дори не сметна за нужно да се прави на гузен.

— Това беше най-доброто решение — продължаваше да твърди той. — Във войната, както и във всички други форми на човешко съжителство, съществуват закони. Нека римляните не кажат, че сме ги нападнали в гръб.

Колкото Мутил и да се опитваше да внуши у събратята си трезв поглед върху нещата, италийските водачи упорстваха в желанието си да видят Рим агресор.

— Но ако тръгнем сега, ще ги сварим напълно неподготвени! — отчаяно убеждаваше той военния съвет, докато съплеменникът му Гай Требаций се опитваше да убеди в същото петстотинте. — Предполагам, ясно ви е като бял ден, че колкото повече време оставим на Рим да се настрои за война, толкова по-малко шансове ни остават на нас да я спечелим! Това, че никой в Рим не желае да ни обърне внимание, може само да ни радва! Трябва да настъпим! Трябва да настъпим още утре! Ако сега се забавим, със сигурност ще загубим!