Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част II - Разривът)

— С две думи, искаш да кажеш, че баща ти е кариерист — заключи Цицерон. — Е, аз поне не виждам какво лошо има в това. Та аз самият не съм ли кариерист?

— Но ти не разбираш, Марк Тулий, че баща ми няма какво повече да постига в кариерата си. Той отдавна е достигнал своя истински връх. На него не му трябва да се издига като политик, нито да забогатее, защото няма по-богат човек от него, нито да го нарекат благородник; та нашият род е стар и почтен — по женска линия произлизаме от Цецилии Пилиите, само дето самите ние не сме патриции, но какво от това? — Тъкмо защото беше представител на най-висшата конническа прослойка, младият Тит трудно щеше да се сети, че думите му могат да наранят приятеля му. — Ти да станеш кариерист, Марк Тулий, винаги ще те разбера. Когато влезеше в Сената, всички ще те наричат нов човек и за да бъдеш допуснат сред римския нобилитет, ще ти трябва да се изкачиш чак до консулството. Затова отсега трябва да си търсиш приятелства и връзки, да печелиш сърцата на патриции и плебеи. Докато ако при всичко, което вече притежава, баща ми стане просто един педарий в Сената, това ще е крачка назад.

— Да влезеш в Сената, не може да бъде крачка назад! — разсърди се Цицерон.

Напоследък младият Тит се бе научил здраво да хапе с думите си и при него Цицерон за сетен път се бе убедил, че само да спомене, че е родом от Арпинум, и веднага бива пращан на дъното на обществото подобно на най-видния засега арпинец — Гай Марий. Ако всички продължаваха да гледат на Гай Марий като на италийски селяк без думичка гръцки, то какво щеше да е Марк Тулий Цицерон, ако не образован селяк с изящен гръцки. Образован или не, кажи му селянин и това е. Макар и от време на време да си разменяха дъщери, Тулиите и Мариите никога не се бяха обичали особено; откакто бе пристигнал в Рим обаче, Марк Тулий Цицерон се бе научил да ненавижда от дъното на душата си Спасителя на Рим. Както и да мрази своето родно място.

— Тъй или иначе — продължаваше да философства за живота конникът Тит Помпоний, — когато на свой ред създам семейство, никога няма да се оплаквам от общественото си положение. Дори цензорите да ми се молят на колене да вляза в Сената, няма да го сторя. Кълна ти се, Марк Тулий, аз никога, ама никога през целия си живот няма да стъпя в Курия Хостилия!

Междувременно беше ясно, че положението на Луций Кота става все по-отчаяно и по-отчаяно. Затова не беше изненада, когато на следващия ден при откриването на новото заседание по делото се разбра, че обвиняемият Луций Аврелий Кота е решил да замине доброволно в изгнание, вместо да чака да чуе с ушите си присъдата на заседателите. Подобен ход поне позволяваше на човек да събере каквото може от имуществото си и да се изсели заедно с него в някоя от провинциите; иначе не само че пак щяха да го изгонят от Рим, но и щяха да конфискуват цялата му собственост и да го лишат дори от средства за елементарно съществуване.

Времето обаче не беше подходящо нито за ликвидиране на сметки в банки, нито за разпродажба на семейни бижута. Колкото и Сенатът да се занимаваше с глупости, колкото и Варианската комисия да събираше върху себе си обществения интерес, деловите среди ясно усещаха накъде духа вятърът и вземаха необходимите мерки. Парите се изтегляха от обращение, дяловете в сдруженията губеха от стойността си, по-малките от тях свикваха отчаяни заседания на управителите си. Златарите и търговците на диаманти пък все по-задълбочено обсъждаха въпроса, дали избухването на една война няма да принуди управниците да спазват стриктно и без това действащия закон за лукса, и в крайна сметка решаваха да прехвърлят капиталите си в търговия с оръжие.

Нищо не успя да убеди римския Сенат, че марсите са обявили война на Рим. Отникъде не се чуваха новини за въоръжени нападения, още по-малко се говореше за военна подготовка у останалите италийски народи. Единственото, което можеше да разтревожи безгрижния град, бе, че вместо да се прибере у дома, както бе обещал, преторът Сервий Сулпиций Галба изчезна вдън земя.

Варианската комисия набираше скорост. Вторият осъден и изпратен в изгнание беше Луций Калпурний Бестия, който, за разлика от Кота си остана и без имуществото. Същото се случи и с Луций Мемий, заминал да се спасява на остров Делос. В средата на януари пред съда бе извикан самият Антоний Оратор, но той изнесе такава блестяща реч и бе посрещнат с такива бурни акламации от страна на публиката, че съдебните заседатели решиха за по-сигурно да го обявят за невинен. Разгневен от подобна мекушавост, Квинт Варий реши да си отмъсти, като осъди самия Марк Емилий Скавър Принцепс Сенатус.