Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част III - Омразата)

След което царят се насочи към тримата египетски принцове, слушащи с видим интерес и тревога разговора между двамата възрастни.

— Още днес заминавате да живеете в Понт, млади Птолемей — обясни им Митридат накратко. — Сега ме последвайте и никакво бавене!

Когато огромната галера на цар Митридат отново излезе в открито море, от пристанището, на остров Кос излязоха няколко по-малки корабчета, които му обърнаха гръб и с опънати платна потеглиха на север към Ефес; на борда им бяха натоварени почти девет хиляди таланта злато, придружени от тримата египетски престолонаследници. Кос се оказа изключително благодатно място за владетели в затруднение. А цар Митридат, без сам да знае как, се беше сдобил с нужния за бъдещите му планове Птолемей.

Когато царят най-сетне пристигна на мястото, избрано от Пелопид за дебаркиране, за негово голямо разочарование беше посрещнат от доста малобройна армия. Нямаше как да щурмува крепостните стени на Родос. Пелопид съобщи:

— Трябва да организираме прехвърлянето на нова армия, Велики царю. Родоският адмирал Дамагор на два пъти нападна транспортните ни кораби и изпрати повече от половината на дъното на морето. От онези, които се спасиха, сравнително малко дойдоха да се присъединят към нас, останалите обърнаха платната и се отправиха към Халикарнас. Следващия път ще трябва да съпровождаме товарните кораби по целия им път до острова в бойните галери. Това да ги оставим да се влачат зад нас, без да им осигурим защита, беше голяма грешка.

Разбира се, подобни новини не можеха да зарадват Митридат, но в крайна сметка той самият се бе отървал леко, бе посетил остров Кос, където му се случиха приятни неща, а гибелта на няколко хиляди понтийски войници не го вълнуваше. Единственото неприятно в цялата работа бе, че ще трябва отново да се чака, но така и така нямаше избор, по-добре да използва времето за официалната си кореспонденция. Първата му работа бе да пише на сина си Митридат, който управляваше вместо него Понт и трябваше да се погрижи за тримата египетски престолонаследници.

„И тримата ми изглеждат добре възпитани и образовани, но е направо смайваща неосведомеността им по отношение на Понт. Излиза, че дори не подозират за нашето могъщество, но това в края на краищата е грешка, лесна за поправяне. Дъщерите ми от Антиохида — Клеопатра Трифена и Вереника Ниса — трябва да бъдат венчани при първа възможност за двамата братя. Нека Клеопатра Трифена отиде за Птолемей Филаделф, а Вереника — за Птолемей дето няма друго име. Традицията повелява все пак да изчакаме девойките да навършат петнайсет.

Колкото до онзи, женствения, Птолемей Александър, ще трябва бързо да го откажем от слабостта му към мъжете. Явно е, че египтяните ще предпочетат него за свой владетел, след като единствен може да се смята за законен престолонаследник. Това го принуждава рано или късно да обикне жените, освен ако не държи главата му да си стои на раменете. Оставям на теб да превърнеш пожеланията ми в действителност.“

Да пише собственоръчно писма си оставаше едно от най-големите мъчения за великия цар, затова и обикновено ползваше услугите на писари. Този път обаче държеше писмото да излезе изпод собствената му ръка; двата абзаца му отнеха няколко дни, а в огъня отидоха доста унищожени чернови.

В края на октомври все пак царската кореспонденция потегли по предназначението си, а пък понтийският владетел вече бе събрал достатъчно голяма армия, за да си опита силите със стените на Родос. Насрочи часа на атаката посред тъмна нощ и хвърли всичките си сили по суша, тъй като родоската флота твърдо стоеше преди вътре в пристанището и не позволяваше на вражи кораб да се приближи. В цялата понтийска армия обаче не се намираше нито един достатъчно опитен пълководец, наясно с особеностите на подобни предприятия. Родос беше голям град със здрави укрепления и беше ясно, че нападателите ще бъдат отблъснати. За жалост на понтийци обаче царят им беше по природа нетърпелив човек и не желаеше и да чуе за продължителна блокада — единственият сигурен начин да бъде сломена съпротивата на защитниците. Затова въпреки първия неуспех той отново заповяда фронтална атака. Този път обаче щяха да си послужат с хитрина. Част от флотата щеше да примами родоските кораби вън от пристанището и да отвлече вниманието им, докато главните части на понтийците нападат изненадващо града по вода и го превземат благодарение на страховитата самбука .