Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част III - Омразата)

Статуята на божеството не беше нито от слонова кост, нито от злато. Изваял я беше от бял, малоазийски мрамор великият Праксител. Асклепий беше изобразен прав, облегнат на висока тояга, около която се беше увила змията, негов символ. Навярно заради брадата си богът-лечител доста напомняше на Зевс. В дясната си ръка, протегната напред, държеше табличка, а в краката му се беше свило едро и лениво куче. Цялата композиция беше изрисувана от Никий, който бе успял да й вдъхне живот, и на оскъдната светлина в светилището Асклепий сякаш всеки миг щеше да се размърда и да подритне кучето в краката си. Очите му, боядисани в яркосиньо, излъчваха топла усмивка, която много повече подхождаше на смъртните човеци, отколкото на застиналите в съвършенството си Олимпийски богове.

Всичко това обаче съществуваше само за смъртните, не и за такъв велик и полубожествен цар като Митридат. Той благоволи да посети храма само колкото да се увери, че статуята не е от злато и няма защо да я краде. По-интересни му се струваха счетоводните книги на голямата институция. Митридат скоро съобщи на главния жрец коя точно част от огромните влогове в храма смята да конфискува. Най-напред римското злато, разбира се; освен това хиляда и осемстотин златни таланта, оставени на дългосрочен депозит от Големия храм в Ерусалим, чиито пазители отдавна бяха решили да пестят бели пари за черни дни, в случай че градът им отново стане жертва на Селевкиди или Птолемеи. Последното, което си хареса Митридат, бяха трите хиляди златни таланта, донесени четиринадесет години по-рано от старата египетска царица Клеопатра.

— Доколкото виждам, египетската царица е оставила под ваша закрила и трите си сина — отбеляза Митридат.

Главният жрец обаче беше разтревожен най-вече за съдбата на златото си, затова с известни усилия да не избухне хладно му заяви:

— Царю Митридате, ние не държим цялото поверено ни злато на едно място. Заемаме го!

— Че аз да не съм поискал цялото злато — сопна му се царят. — Ще ми дадете всичко на всичко, чакай да видя… Да, пет хиляди таланта от римляните, три хиляди — от египтяните и осемстотин — от евреите. Та това е жалък процент в сравнение с останалото записано в книгите!

— Но да ти дадем изведнъж почти девет хиляди таланта означава да се лишим от целия си наличен резерв!

— Толкова по-жалко за вас — вдигна рамене Митридат и стана от масата, където бе разглеждал безкрайните сметки на храма. — Или ще ми дадеш, каквото искам, или ще гледаш как войските ми превръщат цялото светилище на пух и прах. Гледай и с теб самия да не стане нещо подобно! Но най-добре ми покажи тримата египтяни.

Главният жрец трябваше да се примири.

— Ще си получиш златото, царю — рече той с привидно безразличие. — Тук ли да ти доведа принцовете?

— Не, предпочитам да ги разгледам на дневна светлина.

Разбира се, ако Митридат толкова държеше да се запознае с тримата Птолемеи, това беше свързано с плановете му да постави някой от тях на египетския престол. И от нетърпение, че жреците толкова се бавят, понтийският цар нито за миг не престана да крачи напред-назад в сянката на чинарите.

— Нека и тримата застанат ей там — посочи Митридат на двайсет стъпки от мястото си. — Ти, жрече, ела при мен. — Щом всички се нагласиха според желанието му, той попита: — Кой е този? — Посочи най-възрастния от тримата принцове, млад мъж, облечен в широка роба.

— Това е законният син на египетския цар Птолемей Александър, пръв и единствен наследник на египетския престол.

— Ако е престолонаследник, защо се намира при вас, а не в Александрия?

— Баба му го доведе в храма, защото се страхуваше за живота му. Накара ме да й обещая, че ще задържа внука й при себе си до мига, в който може сам да поеме царската власт върху плещите си.

— На колко години е?

— На двайсет и пет.

— Коя е майка му?

Ако досега главният жрец беше запазвал спокойствие пред наглостта на гостенина си, то сега не можа да скрие изумлението и възмущението си. Като жрец в Асклепион Коски той винаги бе считал Птолемеите за много по-велика династия от тази на някакви си Митридатиди и затова презрително процеди през зъби:

— Майка му е Клеопатра IV.

— Тази, която го е довела тук?

— Не, това беше Клеопатра III, неговата баба. Майка му беше нейната дъщеря и дъщеря на Птолемей Шкембето.

— И се е била омъжила за техния по-малък син Александър…

— Да, но по-късно. Най-напред беше жена на големия син, от когото има дъщеря.