Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част III - Омразата)

Едновременно сащисан и въодушевен, царят стоеше като на тръни върху златния си трон и се опитваше да обхване с орловия си поглед цялото полесражение наведнъж. Така и не беше помислил, че собственият му живот може да се окаже в опасност. Беше се извърнал наляво и тъкмо се любуваше на грациозните маневри на бърза родоска галера, когато собственият му кораб изведнъж се заклати, палубата му зловещо изскърца и всичко наоколо се раздруса като в мощна конвулсия. Шумът от строшените весла се смеси с виковете на изненада и уплаха сред гребците.

Митридат бе обзет от паника, която му донесе нещо още по-неприятно. Защото велият цар на Понт се беше насрал. Митридат беше замръзнал като статуя пред недоумяващите погледи на приближените и което беше още по-лошо — на простите моряци, които по инстинкт бяха вдигнали глави да видят всичко ли е наред с господаря им.

Почувства се още по-опозорен, когато установи, че корабът му дори не е бил ударен. Цялата работа се състоеше в това, че съседната хиоска галера се беше ударила странично с неговата и всички гребла на двата кораба се бяха разлетели на трески в морето.

Дали наистина Митридат четеше в погледите на околните недоумение? Не беше ли по-скоро удоволствие? Царят сякаш се опитваше да убие с поглед свидетелите на позора му. Щом погледът му се спреше на някого, човекът веднага застиваше, лицето му пламваше като божур, а сетне изведнъж пребледняваше.

— Зле ми е! — изкрещя вбесеният Митридат. — Нещо ми има, зле ми е! Помогнете с нещо, идиоти!

Най-накрая придворните хукнаха да го оправят. Като по чудо се появиха отнякъде нови дрехи, а двамата най-съобразителни хора на борда донесоха кофи с вода и ги изляха върху сконфузения владетел. Едва когато усети студената вода и възвърна донякъде самообладание, Митридат се сети как по-лесно да си отмъсти на царедворците. Като отметна глава назад, той шумно се засмя:

— Хайде, глупаци, елате да ме измиете!

Една след друга царят надигна полите на златната си птерига , златната си ризница под нея и накрая пурпурната туника. Под дебелите дрехи се показаха здравите му бедра и стегнатият му задник. Отпред висеше внушителният му инструмент, с който бе дал живот на петдесет момчета, не по-малко лакоми за женска плът от баща си. Когато най-големите гъзолизци в двореца му дойдоха да се проявят по призванието си, Митридат си направи допълнителното удоволствие да се съблече чисто гол пред очите на смаяните си велможи и да покаже на гребците по пейките какъв забележителен екземпляр представлява царят им. Митридат се заливаше от смях, подхвърляше шеги на околните и от време на време, за да подсили комичното в цялата ситуация, шумно се пляскаше по корема.

По-късно обаче, когато родоската флотилия се изнесе към хоризонта, а двете понтийски галери успяха да се отделят една от друга — и когато върху старателно изтъркания трон бе сложена чиста възглавница, — освеженият Митридат даде знак на капитана на кораба да дойде при него.

— Кормчията и човекът на мачтата — рече той. — Искам да им отрежеш езиците, да им отрежеш ръцете и да им избодеш очите. Ще им дадеш по една празна каничка да преживяват от просия. Същото и за другия кораб, включително и за капитана му. Всички на борда на хиоския кораб да бъдат наказани със смърт. Отсега нататък забранявам на жителите на Хиос да се доближават до мен. Да не съм чул повече за този проклет остров! Започваш ли да проумяваш какво ти говоря, капитане?

Човекът срещу него тежко преглътна и притвори очи.

— Да, Всемогъщи, разбирам те прекрасно. — Покашля се и с чувството, че повтаря подвизите на Херкулес, зададе неизбежния въпрос: — Велики царю, трябва да спрем някъде, за да си набавим нови весла. Нямаме достатъчно за смяна на борда. Без весла не можем да продължим напред.

Но като че ли царят по-скоро се зарадва на тази досадна подробност. С необичайно мек тон попита:

— Къде предлагаш да се отбием?

— Или в Книдос, или на остров Кос. Във всеки случай не на юг.

За пръв път след публичния му позор в очите на Митридат се прочете нещо друго, освен яд и омраза.

— Кос! — възкликна радостно той. — Нека бъде Кос! Имам да си поговоря с жреците на Асклепий. Дръзнали са да дадат подслон на бягащи римляни. Пък и няма да е зле да им проверя съкровищата. Говори се, че златото им било множко. Така да бъде, капитане, обръщай към Кос.

— Принц Пелопид иска да те види, Велики.

— Като иска да ме види, какво чака?

Митридат продължаваше да е опасен за околните. Никога не беше по-опасен от онези мигове, когато се смееше, без да му е смешно. При подобни ситуации човек можеше да си спечели гнева му буквално с нищо. Някоя погрешна дума, погрешна гримаса, погрешно предположение и кой знае какво му се пишеше… Царят нямаше време дори да изщрака с пръсти и братовчед му Пелопид вече бе застанал пред него. Сърцето му се беше сковало от ужас, но той се бе научил да не го показва.