Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част III - Омразата)

Най-зашеметяващи обаче си оставаха успехите на понтийската флота; разбира се, ако не се смяташе жалкият провал на Аристион и неговия „прекрасен моряк и способен пълководец“ Апеликон; страшната експедиция на Атина срещу Делос бе завършила с фиаско. Но след като завзе Цикладите, Митрофан, адмиралът на Архелай, на свой ред нападна Делос, този път с успех. Още двайсет хиляди римляни, латини и италийци бяха избити. Понтийският пълководец предаде острова на Атина, колкото да подсигури разклатената власт на Аристион. Понтийската флота изпитваше огромна нужда от Пирея за своя най-западна база.

Цяла Евбея също попадна в понтийски ръце. Същата съдба сполетя и остров Скиат на север от нея, и големи територии от Тесалия около Пагасенския залив, включително пристанищата Деметриада и Метона. С тези си завоевания на север понтийската армия успя да отреже пътищата, свързващи Тесалия с Централна Гърция; това от своя страна принуди повечето градове във вътрешността на страната да признаят властта на Митридат. Пелопонес, Беотия, Лакония, както и цяла Атика приветстваха в лицето на понтийския цар своя освободител от римския гнет и безучастно следяха по-нататъшното придвижване на Митридатовите пълчища срещу Македония. На всички им се искаше могъщият цар да смачка с един удар цялата римска власт на полуострова.

Но да се смаже Македония се оказа — поне на първо време — невъзможно. Макар и притиснати, от една страна, от напредващата понтийска армия, а, от друга — от неочаквано разбунтувалата се Гърция, римските управители Гай Сенций и Квинт Брутий Сура не се уплашиха, нито се признаха за победени. Бързо свикаха всички доброволци и ветерани в страната и заедно с двата редовни римски легиона ги настаниха в укрепения лагер. Македония можеше и да падне, но преди това Понт трябваше да заплати скъпата цена за нея.

Последните месеци на лятото започваха да доскучават на цар Митридат, който се чувстваше напълно неуязвим в новия си пергамски дворец и не срещаше никъде съпротива из цяла Мала Азия. Единственото интересно нещо за правене си оставаха безкрайните обиколки из провинцията и посещението на различните могили от мъртъвци. За жалост от ден на ден пирамидите все повече изтъняваха — жертви на времето и дивите зверове, — а и царят вече беше посетил най-внушителните от тях. Последната, за която той се сети, че още не е видял, се намираше сравнително близо до Пергам, нагоре по реката Кайкос. В Римска Азия имаше два града с името Стратоникея; по-големият се намираше в Кария и продължаваше упорито да се съпротивлява на понтийската обсада. По-малката Стратоникея беше разположена на няколко километра от Пергам навътре в сушата и се гордееше с пълната преданост на жителите си към новия господар. Затова, когато Митридат влезе в крепостта, всичките й жители се струпаха да го посрещат по улиците и да хвърлят цветя под копитата на коня му.

Сред тълпата очите на царя забелязаха една гръцка девойка, на име Монима, която Митридат поиска веднага да му доведат. Толкова светли бяха и кожата, и косите на девойката, че отдалеч можеше да заприлича на белокоса старица, а веждите й направо се губеха. Толкова бе странна тази Монина, че човек не знаеше дали се плаши от привидната й плешивина, или се привлича от необичайните й тъмнорозови очи. Царят бе като омагьосан от девойката, че веднага я поиска за жена. Бащата на Монина — казваше се Филопемон — дори не помисли да се съпротивлява, още повече че в пристъп на небивала щедрост царят го взе заедно със себе си и новата си съпруга и го постави за сатрап на Ефес.

Докато се отдаваше на различните удоволствия, които Ефес предлагаше на гостите си — а не на последно място и на албиноската Монина, — царят все пак отделяше нужното време и на държавните дела. Понеже чашата на търпението му беше преляла, той прати лаконично послание до жителите на Родос, в което искаше островът да се предаде, а избягалият римски управител Гай Касий Лонгин — да бъде предаден на понтийската армия. Отказаха му твърдо и на двете искания. Родос се смятал за приятел и съюзник на римския Сенат и народ, затова жителите му щели да изпълняват своите задължения, пък макар и с цената на живота си.

За пръв път, откакто бе започнала победоносната му кампания на запад, Митридат изпадаше в крайно раздразнително настроение. Докато целият му двор и раболепните ефески кариеристи се криеха в ъглите на царската резиденция, той крачеше из тронната си зала и чакаше кога най-после мехурът на гнева му ще се спука съвсем, за да се облекчат страданията му. В крайна сметка ядът отмина и Митридат се отпусна на златния престол, подпрял глава на едната си ръка в очакване сълзите по лицето му да изсъхнат от само себе си.