Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част III - Омразата)

За един-единствен ден загинаха осемдесет хиляди римляни, латини и италийци, заедно с още седемдесет хиляди домашни прислужници. Клането се разпростря по цялата огромна територия от Никомидия във Витиния до Кнодос в Кария и Апамея навътре в Мала Азия. Никой не беше пожален; страхът от гнева на Митридат струваше много повече от човешката съвест. Ако той самият бе натоварил със задачата огромната си армия, то цялата отговорност щеше да падне изключително върху неговите плещи; сега обаче, след като му свършиха черната работа, гръцките общини също поемаха своя дял от общата вина. Гърците пък бяха умни хора и добре разбираха смисъла на царското нареждане. Излизаше, че да се живее под ярема на Митридат Понтийски не е по-добре, отколкото да се съжителства с римляните, пък ако ще и да не се плащат никакви данъци.

Много от преследваните римляни потърсиха закрила в храмовете; но така и никъде не я намериха. Побеснелите им съграждани нахлуваха като глутници кучета в светилищата и без да се вслушват в молитвите, които нещастниците отправяха до оглушалите богове, ги изнасяха обратно на площадите. Такъв беше ужасът, обладал жертвите, че неколцина се сдобиха със свръхчовешки сили и колкото и да ги дърпаше отзад тълпата, отказваха да пуснат статуята на божеството-покровител. Макар и да звучеше невероятно, на неколцина трябваше с брадви да се отсекат китките, за да бъдат отнесени далеч от свещената територия и заклани с по-малко угризения.

В дългите и подробни заповеди на Митридат имаше една последна клауза, която надминаваше по жестокост всички останали. Тя се отнасяше до труповете на убитите. Казваше се изрично, че никой римлянин, латин или италиец, никой роб, служил при римлянин, латин или италиец, няма право да бъде изгорен или погребан след смъртта си. Телата трябваше да бъдат отнесени далеч от всякакви населени места — по долища и клисури, по била и върхове, дори на дъното на морето — където да бъдат оставени да гният. А това бяха сто и петдесет хиляди човешки същества. Птиците от небето и зверовете по земята и под водата щяха винаги да помнят този прекрасен месец секстилис, когато никоя хищна твар по земята не знаеше що е глад. Отново в никоя от общините не посмяха да се противопоставят на заповедта. Иначе нямаше как да се скрият от Митридат, който с най-голямо удоволствие обикаляше новопокорената страна, за да се възхищава от пирамидите човешки трупове.

Шепа римляни избягнаха трагичната съдба на сънародниците си. Това бяха все изгнаници, лишени от гражданство и от правото да се завърнат по домовете си. Един от тези щастливци беше Публий Рутилий Руф, приятел на не една и две важни римски особи, а от известно време почетен гражданин на Смирна и автор на любопитни биографии на хора като Катул Цезар или Прасчо Старши Метел Нумидик.

„В края на краищата — разсъждаваше Митридат в началото на месец антестерион, отговарящ на римския секстилис, — не можех и да се надявам на по-добър развой.“ Така беше. Сатрапите, които великият цар бе сложил да управляват страната, вече бяха влезли в новите си роли и от Милет до Андрамитион на границата с бивша Витиния, пък и дори в самата Никомидия понтийската власт не срещаше и най-малките спънки. Крайно време беше витинци да забравят, че някога са имали свои царе. Единственият кандидат, на когото Митридат би позволил да заеме опразнения престол, не беше вече между живите. След бягството си в Понт предната година Сократ до такава степен бе досадил на покровителя си с вечните хленчове, че накрая Митридат се бе принудил да го убие, за да му затвори устата. Цяла Мала Азия на север от Ликия, Памфилия и Киликия вече принадлежеше на Понт; останалото почти нямаше да чака.

И все пак от всичко постигнато царят се радваше най-много на клането. Друго си е, като изколиш осемдесет хиляди римляни, латини и италийци. Колкото пъти застанеше пред някоя камара от човешки трупове, разложени наполовина и изкълвани от облаците гарвани, Митридат сияеше от радост. Мрачният владетел сега се усмихваше, смееше, забавляваше… Макар да знаеше, че Рим и Италия продължават да воюват, той нарочно не бе направил разлика между едните и другите. В крайна сметка враждата между тях не представляваше загадка за човек с неговото мислене. Някъде в далечна Италия братята се бяха хванали за гушите, но той самият воюваше и срещу едните, и срещу другите, защото искаше да управлява сам.

Да, всичко вървеше по мед и масло. Синът му Митридат Младши управляваше като наместник на баща си в Понт (все пак царят бе достатъчно предпазлив да вземе снахата и внуците заедно със себе си в Пергам, да не би на регента да му хрумнат някакви странни идеи); друг негов син Ариарат заемаше полагащия му се престол на Кападокия; Фригия, Витиния, Галатия и Пафлагония бяха превърнати в царски сатрапии под личното управление на останалите пълнолетни царски синове. В същото време зетят на Митридат Тигран Арменски беше с развързани ръце да прави, каквото му е угодно, на изток от Кападокия, стига да не се пречка на понтийските интереси. Нека Тигран завземе Сирия и Египет, ако може, така поне щеше да си намери работа да се занимава. Митридат обаче не беше особено уверен в успеха на арменците. Населението на Египет никога не би се примирило с цар — чужденец… Толкова по-зле, щяха да качат някоя играчка от рода на Птолемеите; ако, разбира се, успееха да я изнамерят. Важното беше занапред всяка египетска царица да е от рода на Митридат; Тигран да си гледа работата, но неговите дъщери не бяха достатъчно достойни за престола на Египет.