Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част III - Омразата)

И така, гордият римски проконсул бе вързан по лицето върху гърба на най-послушното магаре в града и беше тържествено разкарван из улиците на Пергам. Нека всички жители на досегашната провинциална столица се убедят с очите си колко малко го е грижа за римската мощ новият им владетел, щом като си позволява така да уважава един сенатор и бивш консул.

Най-накрая, покрит с дебел пласт кал, гнили плодове и зеленчуци, превърнат в жалко подобие на човек, Маний Аквилий бе поканен да се яви пред причинителя на всичките му страдания. Митридат седеше на трон от масивно злато, положен върху подиум от най-скъпо дърво насред пергамската агора, и безучастно наблюдаваше мъките на човека, дръзнал да насъска стареца Никомед срещу понтийските войски, дръзнал да забрани на него, великия Митридат да защитава с оръжие в ръка целостта на собственото си царство. Щом като на Митридат му се забраняваше дори да се обърне до римския Сенат и народ, нека техният представител поеме върху себе си вината за всички противоречия, възникнали между двата народа.

Именно в този паметен миг, докато се радваше на жалката гледка, в която бе превърнат Маний Аквилий, Митридат забрави и последните си страхове пред Рим. Че какво толкова го беше плашило досега? Защо толкова време трябваше да се пази от подобни жалки същества като римлянина насреща си? Та той, великият цар, струваше много повече от всички римляни, взети заедно. Нима Рим можеше да се мери с неговата огромна армия? С кого се бе сражавал Митридат? С пет легиона, с по-малко от двайсет хиляди души! Колко се бе лъгал царят на Понт, когато виждаше олицетворението на римското могъщество в мъже като Гай Марий и Луций Корнелий Сула. Та истинските римляни не приличаха ли много повече на тази дрипа Маний Аквилий? Митридат бе имал лошия късмет да се запознае с двете най-ярки изключения в римското общество и да приравни всички останали с тях! Но истинският Рим сега лежеше в краката му, смазан и опозорен.

— Проконсуле! — извика царят на нещастника пред себе си.

Аквилий вдигна глава.

— Проконсуле, реших да ти подаря всичкото злато, което ти така горещо желаеше от мен.

Пазачите грабнаха Маний Аквилий под мишниците и го качиха на подиума. Римлянинът беше сложен на ниско столче в единия му край, на почтително разстояние от Митридат. Набързо го омотаха с въжета, притискайки ръцете му плътно до тялото. Така превърнат на вързоп, Аквилий бе хванат от двете си страни от двамина едри мъжаги и не можеше повече дори да мръдне.

Отнякъде се появи майстор-леяр, държащ в дългите си метални щипки нажежен до червено съд. Вътре в съда стоеше значително количество разтопен метал — може би, колкото няколко винени чаши — и от повърхността се носеше гъст пушек. Целият площад усети острата, парлива миризма, носеща се откъм човека с клещите.

Трети войник застана зад Аквилий и дръпна рязко главата му назад; след това хвана с пръстите на свободната си ръка носа му и здраво го стисна. Така или иначе, Маний Аквилий трябваше да диша, значи щеше да си отвори устата. Мъчителите изчакаха търпеливо римлянинът да се предаде и веднага щом долната му челюст зина в жажда за въздух, леярят изсипа от красивата и гъста течност в нажежения съд в разтвореното гърло на Аквилий. Колкото повече крещеше от болка и се опитваше да се измъкне от ръцете на тримата пазачи римлянинът, толкова повече му сипваше и от разтопения метал човекът пред него. Най-накрая Маний Аквилий умря, а устата му остана все тъй отворена, заклещена от веднага втвърдилото се злато в гърлото и хранопровода му.

— Да го разпорите и да извадите обратно всичкото злато — нареди Митридат и не се отдръпна нито миг, преди слугите му да са обрали и последната трошичка златен прах.

— Хвърлете трупа му на кучетата — махна с ръка, сетне стана от трона си и като слезе от дървения подиум, невъзмутимо прекрачи жалките тленни останки на някогашния проконсул.

Всичко вървеше по мед и масло! И ако другите още можеха да се съмняват в това или онова, то цар Митридат вече беше сигурен в крайната победа. Трябваше му само да се разхожда по прохладните тераси на пергамския дворец, да се любува на красивата гледка на планината и да чака края на гамелион, по римски квинктилис. Вече бе получил вест от Аристион, който бързаше да му се похвали с успехите си.

„Вече нищо не може да ни спре, о, Велики Митридате, защото скоро цяла Гърция ще последва примера на Атина. Цялата си кампания започнах с речи за изгубените богатства на Атина, за някогашното й превъзходство над целия цивилизован свят. Винаги съм смятал, че в мигове на упадък и безсилие народите се обръщат с носталгия към годините на някогашното си величие и затова е най-лесно сърцата им да бъдат спечелени именно с приказки за това величие. В продължение на шест месеца неуморно наставлявах съгражданите си в подобен дух и събирах привърженици, с които да смажа съпротивата на публичните си опоненти. В красноречието си стигнах дотам, че когато съобщих за съюза, сключен между Твое величество и Картаген срещу Рим, не се намери кой да ми възрази! Ако не друго, то това поне разбива на пух и прах твърденията, че атиняни били най-образованите люде на земята. На целия площад не се намери човек, който да напомни на съгражданите си, че Картаген не съществува вече петдесет години. Удивително, нали?