Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част III - Омразата)

— Сенатът даде своя глас в полза на клетвата — обяви Сула и след като си върна обичайното изражение, отново се обърна към Сцевола: — Квинт Муций, ти, който си наш върховен понтифекс, би трябвало най-добре да знаеш как се произнася подобна клетва.

— Има установен церемониал — обясни той. — Най-напред целият Сенат отива в храма на Юпитер Оптимус Максимус, където фламен Диалис и аз извършваме жертвоприношение. За жертва трябва да бъде подбрана двегодишна овца, а помощници ще ни бъдат жреците на Двата зъба.

— Колко лесно! — не се сдържа и подвикна Квинт Серторий. — Обзалагам се, че докато се качим на Капитолия, жреците и животното вече ще ни чакат!

Сцевола обаче продължи, все едно никой нищо не беше казал:

— След като извършим жертвоприношението, ще помоля Луций Домиций, сина на покойния върховен понтифекс — неговото участие няма задължителен характер — да гадае по черния дроб на жертвата. Ако ауспициите са благоприятни, ще заведа целия Сенат в храма на Семон Санк Дий Фидий, бога на верността. Там под открито небе, както се изисква при полагането на всяка клетва, новоизбраните консули ще обещаят да пазят легес Корнелие .

Сула стана от стола си на подиума.

— Ами тогава да не губим време, Понтифекс Максимус.

Знаменията бяха благоприятни и сякаш за да потвърди, че това е наистина волята на боговете, а не просто сенаторски заговор, по пътя от едното светилище до другото над главите на назначените отци, точно при Порта Санквалис, в посока отляво надясно прелетя орел.

Но Цина нямаше намерение да се обвързва с никакви клетви по въпроса за законите на Сула. Той беше хитър човек и знаеше как може хем да се престори, че се кълне, хем след време спокойно да се отметне от думите си, без да го обвинят, че е клетвопрестъпник. Докато сенаторите се изкачваха нагоре по Капитолия, за да излязат пред храма на Юпитер, той умишлено изостана, за да го настигне Квинт Серторий. Като издебна момент, в който никой не ги наблюдаваше, Цина се доближи до младия сенатор и го помоли да му намери отнякъде камък. И докато назначените отци се придвижваха от единия храм до другия, Серторий подбра някакво камъче и го пусна в гънките на тогата на Цина. Бъдещият консул сграбчи камъчето в скритата си лява ръка и го премести на място, където винаги можеше да го хване. Камъкът беше малък, гладък и объл, криеше се идеално в дланта му.

Още като малко дете, подобно на всеки римлянин, Цина бе учен, че за да положиш клетва, трябва да застанеш под открито небе. Така малкото момче си бе играло да се заклева в какво ли не като малък — във вечно приятелство или вечна омраза, в помощ или отмъщение, в неща, смели или просто невъзможни. Защото за да бъде една клетва истинска, тя трябваше да има за свидетели небесните богове; ако те не можеха да чуят с ушите си клетвата ти, то тя можеше и да не се спази, никой в нищо не можеше да те упрекне. Навремето и малкият Цина се бе клел с вяра и желание… И бе изпълнявал най-съвестно ритуала. Един ден обаче се бе запознал със сина на конника Секст Перквициен, който като член на тази ужасна фамилия от крадци и мошеници навярно не бе удържал и на едно обещание през живота си. Двамата бяха на една възраст, но Секст Перквициен отбягваше компанията на сенаторски синчета. Срещата му с Цина бе съвсем случайна, нищо че двамата веднага намериха в какво да се закълнат.

— Това, което трябва да сториш в такива случаи — напътстваше новия си познайник Секст Перквициен, — е да не се откъсваш от Майката Земя. За да си сигурен, че няма да ти избяга, дръж в едната си ръка камък. По този начин се предаваш под закрилата на боговете от Подземния свят. Подземният свят се намира дълбоко в недрата на Майката Земя и боговете му закрилят всички, които не се откъсват от нея. Камък, Луций Корнелий, вземаш един камък и боговете не могат да сторят нищо срещу теб!

Затова, когато Луций Корнелий Цина трябваше да положи своята тържествена клетва, че ще съхрани законите на Сула, той нито за миг не пусна камъка, скрит под гънките на тогата си. Когато произнесе и последната дума от клетвата, той се наведе към земята, разрови се из клонките и листата, покрили пода — нали храмът нямаше покрив, вътре човек можеше да си намери какво ли не — и едва сега показа камъка на околните, все едно го беше подбрал изпод боклука.

— Ако наруша някога тази клетва — каза той отчетливо, за да го чуят ясно всички, — нека бъда захвърлен от Тарпейската скала така, както хвърлям този камък!