Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част III - Омразата)

Аврелия вдигна уплашено ръце пред устата си.

— А Гай Марий?

— Ех този Гай Марий. Гай Марий, Гай Марий, все Гай Марий! Помисли, Аврелия, помисли ! Аз бих ли пожелал главата на Гай Марий? Защо ми е да убивам всенародния любимец? Не съм такъв глупак! Това, на което се надявам, е да съм го сплашил достатъчно. Така ще стои далеч от Италия поне докато аз самият не замина. Надявам се никога повече да не се върне. Не само заради себе си се надявам, но и заради цял Рим. Не можем да му позволим той да воюва срещу Митридат! — Протегна ръце, подобно на адвокат, който се опитва да вразуми оглушалите съдебни заседатели. — Аврелия, не може да не си забелязала, че откакто Марий се завърна в политическия живот преди година, той се е обвързал с хора, които в миналото не би благоволил дори да поздрави на улицата. Всички ние сме принудени да ползваме услугите на хора, които не обичаме, да търпим типове, на които ни се ще да се изплюем в лицето. Но откакто го покоси вторият удар, Гай Марий започна да прибягва до интриги и методи, за които би го било страх дори да помисли навремето! Аз познавам себе си. Знам на какво съм способен, за да постигна целта си. И няма да излъжа, ако кажа, че съм един много по-непочтен и безскрупулен човек от Гай Марий. И за това не мога да виня единствено съдбата си, живота, който бях принуден да водя като млад. Властта не ме направи по-добър. Но той , той не беше такъв човек! Да използва хора като Луций Декумий, за да се отърве от един младеж само защото ще обвинят сина му в убийство? Да използва хора като Луций Декумий, за да се обгради с престъпници и побойници? Помисли, Аврелия, само помисли! Вторият удар се оказа наистина фатален за морала на Гай Марий.

— Така или иначе, походът ти срещу Рим не трябваше да се случва.

— Какъв друг избор имах, можеш ли да ми кажеш? Ако имаше друга възможност, със сигурност бих я предпочел! Или искаш от мен да бях останал в Капуа и да чакам избухването на втора гражданска война — Сула срещу Марий!

Аврелия пребледня от вълнение.

— Нямаше да се стигне чак дотам!

— Е, да, имаше и трета възможност! Да се предам без бой на един полудял трибун и на един изкуфял старец! Да позволя на Гай Марий да се отърве от мен, както навремето се отърва от Метел Нумидик! Да използва плебейското събрание, за да го сложат начело на армия, която по закон не заслужава. Но когато изгони Метел от Африка, той вече не беше консул! Докато аз бях , Аврелия! Никой няма право да отнема командването от ръцете на действащ консул. Никой!

— Да, разбирам те — кимна тя. Очите й бяха пълни със сълзи. — Но те никога няма да ти простят, Луций Корнелий. Ти дръзна да поведеш армията срещу Рим.

Сула изръмжа недоволно.

— О, да не вземеш да се разплачеш! Никога не съм те виждал да плачеш! Дори на погребението на сина ми! Ако тогава не заплака заради него, сега нямаш право да плачеш заради Рим!

Тя сведе глава и сълзите й, вместо да се изтърколят по лицето й, закапаха в скута й. На светлината от прозореца черните й мигли заблестяха като стъкло.

— Тогава, когато душата ми наистина се задушава от мъка, не мога да заплача — оправда се Аврелия и избърса носа си с ръка.

— Това всеки може да го каже — едва се сдържаше на свой ред да не заплаче Сула.

Тя надигна глава. Сълзите продължаваха да се стичат от очите й.

— Аз не плача заради Рим — промърмори Аврелия и отново избърса носа си. — Плача заради теб.

Сула стана от кушетката и й подаде кърпата си. Застана зад нея и положи ръка върху рамото й. Не му стигаше смелост да я погледне в лице.

— Цял живот ще съм ти признателен за това — каза той и протегна другата си ръка пред лицето на Аврелия. Погали с пръст миглите й и поднесе две-три сълзи до устата си. — Това е тя, Фортуна — рече той, докато ги ближеше с език. — Даде ми на мен да управлявам през най-тежката година в историята на Рим. Също както ми даде най-тежкия живот, който човек би могъл да води. Но аз не се предавам, нито ме е грижа как точно ще победя. Има още много обиколки до края на състезанието. Докато не умра, то няма да свърши. — Стисна рамото на Аврелия. — Взех сълзите ти, за да ги пазя вечно в мен. Веднъж изхвърлих едно изумрудено огледало в канализацията, защото не ми трябваше. Твоите сълзи обаче ще запазя.

След което я пусна и си тръгна от дома й. Крачеше горд по улицата, все едно изведнъж бе забогатял с милион жълтици. Много жени бяха плакали заради него, но все заради собствената си мъка, заради собствените си разбити сърца. Никоя не би плакала заради неговата болка. Аврелия обаче го стори.