Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част III - Омразата)

Ако Сула бе подкупил, когото трябва, той би си осигурил категоричен успех в изборите за консули и претори. Едва ли в историята на Рим бе имало друга такава година, в която всички да искат да бъдат подкупвани. Но той беше човек, който за нищо на света не би се разделил със златото си. Нека Помпей Страбон издържа сам легионите си, ако иска; нека и Марий твърди, че би сторил същото със своите. Луций Корнелий Сула винаги е гледал на армията като на задължение на държавата. Ако Помпей Руф бе сред живите, Сула като нищо би оскубал богатия си сват, но за свое голямо съжаление не се беше сетил навреме. Със смъртта си пиценският земевладелец отнасяше и състоянието си.

„Плановете ми са добри, успехите ми — нетрайни — мислеше с горчивина Сула. — Тоя проклет град е пълен с хора, които имат собствено мнение и държат всичко да е така, както те го искат. Защо никой не ще да види колко много смисъл има в законите ми? Защо никой не ще да види ползата от тях? Как изобщо би могъл човек да събере достатъчно власт в ръцете си, за да осигури просъществуването на делото си? Уви, светът и занапред ще остане жертва на идеалистите и хората с принципи!“

И така, към края на декември той изпрати войската си обратно в Капуа под командването на предания и послушен Лукул, назначен официално за квестор в армията му. След като се освободи от това бреме, Сула се хвърли с жар в предизборната кампания, разчитайки и този път най-вече на късмета си.

Той винаги се беше убеждавал, че има ясна представа за настроенията на народа и че е запознат със силата на политическата опозиция. Колкото и да се обявяваше сам за черната овца обаче, той можеше и да подозира до каква степен всички слоеве на обществото са настроени против него. Никой не казваше дума, никой дори не го поглеждаше накриво; но колкото и да мълчаха, римляните никога нямаше да му простят, че доведе войска в Рим, никога нямаше да забравят, че пет римски легиона се бяха клели във вярност първо на пълководеца си, а чак след това — на родината.

Опозицията се опираше еднакво на всички класи и прослойки. Дори хора като братята Цезари или братята Назика, които бяха и лично обвързани със Сула и докрай предани на Сената, продължаваха да твърдят как консулът е могъл да разреши конфликта и без помощта на армията. И ако хората от първата класа се замисляха най-вече над методите на Сула, то хората от средните класи се плашеха от две други събития, не по-малко страшни от похода срещу Рим. Първо, Сула си беше позволил да осъди на смърт един действащ народен трибун; второ, беше прогонил от дома му стария и болен Гай Марий, беше го разделил и със семейство, и с обществено положение, най-накрая го беше осъдил на смърт.

Още при провеждането на изборите стана ясно, че опозицията в Рим надига глава. Вярно, Гней Октавий Рузон се добра без проблеми пръв до консулството, но за негов колега бе посочен Луций Корнелий Цина. Преторите бяха все независими личности, сред които нямаше човек, задължен с каквото и да било на Сула.

Най-тревожни се оказаха обаче изборите за военни трибуни, проведени в трибутните комиции. Гласоподавателите се спряха все на хора, които консулът не можеше да понася и на които за нищо на света не би се доверил. Гай Флавий Фимбрия, Публий Аний, Гай Марций Цензорин, все младоци, които не биха дали пукната пара за началника си, още по-малко ако той има навика да превзема Рим с войска! Всеки от тях би му отрязал гърлото със същото хладнокръвие, с което младият Марий бе заклал консула Катон. „Мога само да се радвам, че мандатът ми свърши и че не съм длъжен да ги вземам в моите легиони. Та всеки от тях си е един потенциален Сатурнин.“

Въпреки разочароващите изборни резултати Сула нямаше причина да се смята за нещастен. През последните дни на годината се случиха и някои приятни събития. След като беше изгубил толкова време в чакане, поне можеше да се запознае по-подробно с положението в Римска Азия, Витиния и Гърция. Шпионите му не си бяха губили времето и го бяха осведомили за всичко по-важно. Така той вече разполагаше с известен стратегически план. Щеше да е далеч по-мъдро, ако прехвърли легионите си най-напред в Гърция, оставяйки Мала Азия за по-нататък. Армията му беше твърде малобройна, за да напада понтийците в гръб; първо трябваше да очисти Гърция и Македония от вражите войски, чак след това да настъпва на свой ред. Освен това понтийското нападение срещу Македония не бе протекло съвсем, както смяташе Митридат. Гай Сенций и Квинт Брутий Сура бяха доказали за сетен път, че численото превъзходство невинаги е от решаващо значение, щом насреща стоят римските легиони. Само с по няколко хиляди войници двамата бяха извършили големи подвизи, но едва ли щяха да издържат още дълго.