Колийн Маккълоу - Любимци на съдбата (Част II - Властолюбци)

— Предполагам, че жените са просто пасивни получатели на нашата страст, Луций Корнелий — отговори на въпроса му Варон, станал неволен събеседник по тази деликатна тема. — Жените са създадени да приемат, да задържат, да съхраняват — това нещо, което тръгва от мъжкия пенис и излиза с раждането на бебето. А този, който съхранява, е по природа пасивен. Налага се да е пасивен! Същото е и с животните. Мъжкарят е активният участник в сношението, той е този, който търси да се отърве чрез контактите си с различни женски от това, което напира у него.

Беше дошъл да съобщи на Сула, че Помпей ще посети за кратко Рим; дали диктаторът би желал да разговаря с младия му приятел? Но вместо да уговори аудиенция за другаря си, сам Варон се оказа поканен на аудиенция.

Сула свъси почернените си вежди.

— Да не би да искаш да кажеш, Вароне, че всеки почтен съпруг трябва да се чифтоса с половината женски свят в града?

— Не, разбира се, че не! — уплаши се Варон. — Така и така, всички жени са пасивни, дали с една или с много, мъжът ще си остане незадоволен!

— Значи искаш да кажеш, че ако мъжът иска да задоволи в истинска степен своите плътски желания, той трябва да си потърси партньори сред собствения си пол? — попита го все така сериозен старецът.

— Ух! Ъх! Хм! Не, Луций Корнелий! Определено не.

— Тогава какво да прави един почтен съпруг?

— Аз изследвам нещата само от природната им страна, така че не съм достатъчно образован, за да говоря и поетичната! — промърмори Варон, който започваше да съжалява, че е посетил този толкова потаен и способен да плаши старец. Работата беше там, че от времето, когато Варон се бе заел да маже болното лице на Сула с мехлема, диктаторът до такава степен го беше обикнал, че започна да споделя с него всякакви свои тайни. А ако младият човек не се обадеше известно време, той му се сърдеше.

— Спокойно, Вароне, не виждаш ли, че се шегувам? — засмя се Сула.

— Човек никога не знае дали се шегуваш, или говориш сериозно, Луций Корнелий. — Варон се замисли как да съобщи за идването на Помпей.

— Дочувам — не се стърпя Сула, — че Варон Лукул е успял да се отърве от осиновената си сестра… Твоя братовчедка, предполагам.

— За Теренция ли говориш? — Лицето му грейна от радост. — О, да! Голям късмет!

— Не си спомням кога за последен път — усмихна се Сула, който започваше да изпитва слабост към клюките — богата жена е имала проблем да си намери съпруг.

— Въпросът не стои точно така. Човек винаги може да намери желаещ да се ожени за богата жена. Проблемът с Теренция, която е най-опърничавата жена в Рим, е, че открай време е отказвала да общува с който и да било кандидат, одобрен от роднините й.

Сула се ухили до уши.

— Искаш да кажеш, че е предпочитала да си стои у дома и да трови живота на Варон Лукул?

— Може би. Макар че доколкото знам, тя го харесва. Просто у нея нещо е сгрешено по природа — и как би могла тя да се промени, щом й е заложено по рождение?

— Какво се е случило тогава? Да не се е влюбила от пръв поглед?

— Не става дума за любов от пръв поглед. Връзката беше предложена от нашия искрен приятел и едновременно с това изпечен мошеник Тит Помпоний, който напоследък започна да се нарича Атик заради любовта си към Атина. По всяка вероятност двамата с Марк Тулий Цицерон са се познавали от много отдавна. А откакто ти, Луций Корнелий, уреди нещата тук в Рим, Атик придоби навика да се появява поне веднъж в годината в родния си град.

— Знам — кимна Сула, който нямаше нищо против финансовите операции на бившия си съсед, както нямаше нищо против тези на Крас. Нека Крас трупа пари, Сула се възмущаваше само от факта, че доскорошният му съюзник бе стигнал дотам с алчността си да злоупотребява с проскрибциите.

— Както и да е, славата на Цицерон като юрист все повече расте. Та с нея пораснали и амбициите му. Но кесията му е празна. Налагало се да си намери някоя богата наследница, макар да се очертавало тази наследница да е някоя от незабележителните момиченца, дъщеря на съмнителни римски новобогаташи. Но Атик му предложил Теренция. — Варон замълча и се вгледа в събеседника си. — Ти изобщо познаваш ли Марк Тулий Цицерон?

— Помня го доста добре от времето, когато беше момче. Покойният ми син, с когото бяха връстници, се беше сприятелил с него. По онова време на Цицерон се гледаше като на чудо. Но откакто синът ми умря, та чак до делото срещу Секст Росций, изобщо не съм го виждал, ако се изключи службата му като писар в щаба ми по време на Съюзническата война в Кампания. Никак не се е променил. Просто си е намерил своята естествена среда. И сега е все така педантичен, словоохотлив и надут, какъвто си го спомням и като малък. Забележи, че това са качества, подходящи за добрия адвокат! Но не мога да му отрека, че има изключителен вкус към изящната фраза, а пък и изобщо е доста интелигентен! Най-голямата му грешка е, че има общо с Гай Марий. И двамата са от Арпин.