Колийн Маккълоу - Любимци на съдбата (Част II - Властолюбци)

И все пак добре се беше справил. Когато Помпей се появи в Рим заедно с жена си, той се настани както обикновено в семейната къща в Карина. Варон го посрещна с новината, че Сула ще се радва да го види и дори ще му отдели достатъчно време да си побъбрят. Така поне се изразяваше Сула; но човек винаги трябваше да си има едно наум. „Бъбренето“ с него можеше да се окаже по-опасно от ходене по въже над нагорещена жар.

Затова пък колко самонадеян и безгрижен е младежът Помпей! Хукна презглава да се среща с диктатора.

— И как върви съпружеският живот? — попита го едва ли не от вратата Сула.

Помпей буквално сияеше от щастие.

— Прекрасен! Каква жена само си ми намерил, Луций Корнелий! Красива, образована, мила. Вече чака дете. Още в края на тази година ще роди първия ни син.

— Син? Откъде си толкова сигурен, че ще е момче, Велики?

— Убеден съм.

Старецът се подсмихна.

— Е, нали и ти си от любимците на Фортуна, предполагам, че наистина ще е син. Гней Младши… Касапина, Малкия Касапин, Съвсем Малкия Касапин.

— Добре звучи! — отвърна му Помпей, без изобщо да се засяга.

— Изобщо в рода създавате истинска традиция.

— Точно така си е! Три поколения!

Той се облегна на стола, видимо доволен. Но след малко, както забеляза Сула, нещо в големите му сини очи се промени. Сула търпеливо го изчака да намери точните думи.

— Луций Корнелий…

— Да.

— Законът, който прокара — онзи, според който Сенатът можел да потърси пълководец извън редиците си, ако такъв не можел да се намери сред сенаторите…

— Имаш предвид закона за специалното поръчение?

— Именно.

— Какво те интересува?

— Дали би могъл да се отнася и до мен?

— Би могло.

— Но само ако никой от сенаторите не пожелае да поеме командването?

— Законът не казва точно това, Велики. Там пише: ако сред тези, които пожелаят, не се намери способен и опитен човек .

— А кой решава кой е опитен и способен?

— Сенатът.

Отново настъпи мълчание. Накрая Помпей добави:

— Би било добре, ако си имах клиенти в Сената.

— Винаги е добре да имаш клиенти, Велики, пък и не само там.

— Кои ще бъдат консули догодина? — попита младежът.

— Катул ще е единият. Но още не съм решил дали да го сложа на първо или на второ място. Преди година избора се налагаше от само себе си. Но сега не съм толкова убеден.

— Катул е същият като Метел Пий — човек без въображение.

— Може би. Но за съжаление не притежава неговия опит.

— Мислиш ли, че Метел Пий може да победи Серторий?

— Едва ли ще успее — усмихна се Сула. — Но това не е причина да подценяваш Прасчо. Може да му е нужно известно време, но стори ли го, способен е да стигне далеч.

— Ами! Той си е една стара баба! — изказа се пренебрежително Помпей.

— Аз познавам доста стари баби, които ги бива за много неща, Велики.

Но младежът попита:

— Кой ще е другият консул?

— Лепид.

— Лепид! — изненада се той.

— Да не би да не одобряваш?

— Не съм казал, че не одобрявам, Луций Корнелий. Сега, като се замисля, дори ми изглежда правилно решението ти! Но просто не мислех, че си склонен да разсъждаваш така. Лепид не е от най-раболепните.

— Такова ли ти е мнението за мен? Че давам път само на онези, които са пълзели в краката ми?

Което си беше истина, Помпей от нищо не се плашеше. Сега той намери начин веднага да се измъкне.

— Не точно. Но със сигурност досега не си давал път на хора, които явно са защитавали противоположни позиции като Лепид.

— И защо да го правя? — изгледа го учудено Сула. — Не съм чак такъв глупак да дам власт на хора, които ще ми подлагат пръти в колелата!

— Тогава защо си избрал Лепид?

— Защото се очаква да се откажа от властта, преди да е поел консулската длъжност. А Лепид — наблегна Сула — гони високи цели. Просто ми хрумна, че ще е най-добре да го направя консул, докато съм жив и мога да го контролирам.

— Той е добър човек.

— Защото си позволи да ми задава въпроси в Сената? Или въпреки това?

Но Помпей нямаше намерение да се задълбочава в темата. „Добър човек“ му се стори достатъчна характеристика за Марк Емилий Лепид. В действителност решението на Сула го изненадваше, но иначе Лепид не го интересувате особено. Много по-интересна беше темата за специалните поръчения. Когато чу навремето за закона, той доста време беше мислил как би могъл сам да се възползва от него, но едва по-късно се реши да разпита Сула по въпроса. Сега, близо две години след гласуването на закона, си каза, че ще е най-целесъобразно, ако обсъди закона с автора му. Разбира се, диктаторът беше прав. Човек трудно би постигнал целите си, ако е само член на Сената. Но да ги постигне чрез Сената, без дори да е негов член, беше още по-трудно.