Колийн Маккълоу - Любимци на съдбата (Част II - Властолюбци)

Вратата зееше отворена и се чуваха гласовете на обитателите. Цезар застана на прага, а прислугата и добитъкът послушно се наредиха зад него.

В първия момент Цезар не виждаше почти нищо в сумрака, но очите му скоро свикнаха и успя да разгледа обстановката, преди хората вътре да са усетили присъствието му. В средата на помещението стоеше голяма дървена маса, на която седем младежи бяха качили краката си. Кои бяха младежите, той не знаеше: наказание за годините, прекарани като жрец на Юпитер. Най-накрая един от младежите, набит и с дружелюбна физиономия, погледна към вратата и го забеляза.

— Хей! — подвикна весело. — Който и да си, влизай, какво стоиш на вратата?

Цезар възвърна обичайната си надменност и другите младежи доста се стреснаха от заканителното му изражение — все едно Аполон, тръгнал да си отмъщава на Ниоба. Един по един всички си свалиха краката от масата. Никой не смееше да изрече и дума.

Най-накрая онзи с дружелюбната физиономия се надигна, заобиколи масата и го посрещна с протегната ръка.

— Авъл Габиний — представи се той и се засмя. — Не се дръж толкова надменно.

Цезар пое ръката му и силно я стисна.

— Гай Юлий Цезар — представи се на свой ред, но не намери сили да се усмихне. — Предполагам, че съм разквартирувам при вас. Аз съм младши военен трибун.

— Знаехме, че и осми ще намерят — каза Габиний и се обърна към останалите. — Всички сме такива — младши военни трибуни, стоим по-ниско от тревата, но вдигаме олелия до небесата. А от време на време дори ни дават работа да вършим! Но понеже никой не ни плаща, началникът не смее много-много да ни придиря. Току-що обядвахме. Може да е останало нещичко и за теб, но най-напред да ти представя останалите.

Младежите се изправиха.

— Гай Октавий. — Нисък, с доста внушителна мускулатура, той отговаряше по-скоро на гръцките разбирания за мъжка красота. Имаше кестенява коса и светлокафяви очи. Единственото, което го загрозяваше, бяха огромните му уши, които стърчаха като дръжки на делва. Ръкостискането му Цезар прецени по-скоро като приятелско.

— Публий Корнелий Лентул — викаме му просто Лентул. — Беше типичен Корнелий — и с поведението, и с вида си — кестеняв, с кафяви очи, безличен. Изглеждаше като човек, който не се чувства на мястото си, но е твърдо решен да не го показва — колеблив в маниерите си, но последователен в мислите си.

— По-сложния Лентул — Луций Корнелий Лентул Нигер, разбира се, на него му викаме Нигер. — Още един типичен Корнелий. Дори по-арогантен от самия Лентул.

— Луций Марций Филип Младши, викаме му Лип за по-кратко и защото прилича на охлюв. — Прякорът не беше никак ласкателен, още повече че Филип Младши трудно можеше да бъде сбъркан с охлюв — не и с големите си замечтани очи и с красивото си лице, което не беше наследено от бащата, а от баба Клавдия, на която Лип приличаше. От пръв поглед създаваше впечатление за спокоен, уравновесен човек, леко небрежен, но затова пък приятелски настроен.

— Марк Валерий Месала Руф. Известен като Руф, Червенокосия. — Колкото и страшно да звучеше патрицианското му име, Месала Руф не беше високомерен. Имаше червени коси, но по характер беше доста благ.

— И последен — Марк Калпурний Бибул.

Бибул беше най-надменният от всички присъстващи, дребен и кльощав. Сякаш самата природа го бе изваяла с високомерно изражение, което никой не можеше да изличи. Устата му беше присвита в недоволна гримаса, бледосивите му очи гледаха недоверчиво изпод правите като черта вежди. Топчестият му римски нос, светлорусите му, почти бели коси, го правеха по-възрастен, отколкото беше — на двайсет и една.

Доста рядко се случва двама души да изпитат от пръв поглед ненавист един към друг, както изпитваха Гай Юлий Цезар и Марк Калпурний Бибул. Цар Никомед беше предупредил любимеца си за враговете, които щеше да среща по пътя си — този беше един от тях, в това Цезар беше сигурен.

Габиний издърпа осмия стол и го постави между своя и този на Гай Октавий.

— Сядай и яж — подкани той новия другар.

— Ще седна с удоволствие, но ще ми простите, че не съм гладен.

— Тогава вино, ще ти налея малко вино!

— Никога не пия вино.

Октавий се изсмя.

— Ама на теб няма начин да не ти хареса тук! През ден се заливаме с повръщано.

— Ти не си ли Фламен Диалис? — изведнъж се сети Филип.

— Бях Фламен Диалис! — поправи го Цезар. — Ако сега ви разправя цялата история, по-нататък няма да ми задавай въпроси, нали?

Само с няколко изречения Цезар обясни на другарите си в каква ситуация е попаднал.