Колийн Маккълоу - Любимци на съдбата (Част II - Властолюбци)

Пред Цезар се изправи слаб, строен мъж, с ръст малко над средния, и доста скована походка — Цезар си каза, че това едва ли е физически недостатък, ами просто Лукул е скован и в мисленето си. Главнокомандващият не беше красив, но имаше твърде характерни черти: над издълженото му бледо лице падаха къдрици с доста неопределен цвят. Очите на Лукул бяха сиви и го гледаха с нескрито учудване и лека неприязън.

— Какво желаеш?

— Аз съм Гай Юлий Цезар, младши военен трибун.

— Предполагам, че те праща управителят?

— Да.

— И какво? Защо си губиш времето? Аз съм зает човек.

— Доведох ти очакваната флотилия, Луций Лициний.

— Каква очаквана флотилия?

— Онази, която управителят ми нареди да издействам от Витиния.

Лукул го изгледа по-внимателно.

— Богове!

Цезар нищо не отвърна.

— Ето това е добра новина! Не знаех, че Терм е пратил двама трибуни във Витиния. Ти кога замина? През април!

— Доколкото знам, пратил е само мен.

— Цезар… Цезар. Със сигурност няма как да си онзи Цезар, когото Терм прати в Никомидия през квинктил!

— Същият.

— И ти вече си осигурил корабите ?

— Да.

— Значи трябва да се връщаш обратно, трибуне. Цар Никомед те е подлъгал с някакви прогнили антики.

— Във флотилията няма нито една прогнила антика. Разполагам с четиридесет кораба, които лично съм провери ще издържат ли достатъчно дълго на вода. Два шестпалубни, осем петпалубни, десет триреми и двадесет военизирани търговски кораба, които според царя щели да ни бъдат от по-голяма полза, ако искаме да блокираме Митилена за през зимата.

— Богове! — повтори Лукул. — И как успя да постигни всичко това?

— Знам как да убеждавам хората.

— Ще ми се да знам какво точно си им наговорил! Никомед е стиснат като лихвар, и една сестерция да му беше поискал, щеше да протака.

— Не се притеснявай, Луций Лициний, за всичко ми е написал квитанция.

— Наричай ме Лукул. Тук, в Азия, сме поне шестима Луций Лициниевци. — Той се отправи към брега. — Какво иска Никомед за своите шестпалубни чудовища?

— Само пари за храна и заплата на екипажите.

— Богове! Къде е тая вълшебна флотилия?

— Стои на котва на около миля северно оттук, по посока на Хелеспонта. Предположих, че ще е най-добре да се явя сам пред теб, за да попитам дали искаш корабите да се появят пред лагера или предпочиташ да се насочат право към блокада на митиленското пристанище.

Лукул вече не изглеждаше толкова надменен.

— Мисля, че ще е най-добре да се залови веднага с блокадата, трибуне. Какъв удар ще бъде това за Митилена! Жителите й си мислеха, че ще могат цяла зима свободно да се снабдяват по море.

Когато двамата стигнаха лодката, Лукул тромаво се прехвърли на борда й, но Цезар остана на брега.

— Какво има, трибуне? Няма ли да се качиш?

— Само ако искаш. Аз съм съвсем нов в армията и не съм запознат с устава. Страхувам се да не направя някоя грешка.

— Качвай се, човеко, качвай се!

Двамата мълчаливо наблюдаваха как двайсетината гребци напрягат мишци, за да поведат голямата лодка на север. След известно време Лукул отново заговори:

— Не си запознат с военния устав? Та ти отдавна си навършил седемнайсет, трибуне, или греша? Казваш, че си младши трибун, не — новобранец.

Цезар въздъхна (даваше си сметка, че често ще му се налага да обяснява някои неща) и започна:

— На деветнайсет съм, но за пръв път участвам във военни действия. До юни месец бях жрец — Фламен Диалис.

Но Лукул не се оказа любопитен човек. За разлика от много други, които биха поискали обяснения, той просто кимна с глава.

— Цезар… Доколкото си спомням, първата жена на Сула беше твоя леля?

— Да.

— Значи те фаворизира.

— Поне засега.

— Добър отговор! Аз съм неговият най-верен поддръжник, трибуне, и след като си негов роднина, отсега да те предупредя — не позволявам на подчинените си да го критикуват.

— Никога няма да чуеш критика от устата ми, Лукуле.

— Добре.

Настъпи тишина. Най-накрая Лукул подхвана нова тема, която навярно не му даваше покой:

— И все пак любопитно ми е с какво си убедил стиснатия цар Никомед да ти осигури такава боеспособна флотилия.

Колкото и да му се искаше, Цезар не успя да прикрие вътрешното задоволство от урока, който беше дал на Минуций Терм.

— Достатъчно беше управителят да ме предизвика. Той просто отказваше да приеме, че е възможно да му осигуря четиридесет кораба, половината от които закрити. Още по-малко — до ноемврийските календи. Почувствах се лично засегнат и направих всичко възможно, за да го опровергая. И успях да изпълня заповедта! Нямаше как, не можех да търпя началникът ми да ме смята за неспособен да удържа на думата си.