Колийн Маккълоу - Любимци на съдбата (Част II - Властолюбци)

Младежът започваше да установява, че животът предлага доста по-заплетени ситуации от тези, които като юноша си е представял в уютния си римски дом. Разбира се, неприязънта, която византийци изпитваха към Рим, се дължеше на няколкото месеца окупация от страна на Фимбрия и Флак, когато четири години по-рано двамата по заповед на Цина бяха решили да потеглят към Азия и да се бият с Митридат, вместо да се разправят със Сула в Гърция и сега византийците не се интересуваха дали Фимбрия не е убил Флак и дали по-късно Сула не го е принудил да се самоубие. За града не бяха те виновниците за преживените страдания, а самият Рим, който ги беше изпратил. А ето, че дори сюзеренът им се компрометираше с някакво римлянче.

И така, Цезар реши сам да разубеди византийци — трябваше да докаже, че държи на честта, която толкова лесно си мислеха, че ще му отнемат. За целта много му помогнаха вроденият му интелект и високата му култура. Това, в което не се чувстваше много уверен, бе оръжието, което майка му най-много отричаше — личния му чар. Той успя да му спечели уважението на градските големци и да поуспокои византийци, че не всички римляни задължително приличат на алчните и брутални Флак и Фимбрия. За съжаление обаче проклетият му чар бе успял само да затвърди впечатлението за неестествените му връзки с цар Никомед.

Затова най-накрая реши грубо да отказва на всякакви възможни предложения от страна на мъже и да научи коя е най-известната куртизанка във Византион, да я намери и да я люби, докато не научи целият град.

— Голям му е като на магаре и му става като на козел — разказваше въпросната на своите приятелки и обичайни любовници, без да крие изтощението си. Накрая въздъхваше и се усмихваше блажено. — Но иначе е чудесен! От години не съм срещала момче като него!

И това свърши работата, без да се засяга честта на цар Никомед, чиито чувства към римския младеж бяха вече възприемани в нова светлина. Царят напразно се надяваше…

Върнаха се обратно в Никомидия при царица Орадалтида и кучето Сула. Още един месец в налудничавата атмосфера на двореца, където Цезар се препъваше в излишни царедворци и където прислугата не се уморяваше да плете интриги.

— Съжалявам, че трябва да си тръгвам — призна той на последната вечеря, която даваха в негова чест в двореца.

— Ние съжаляваме, че ще ни напуснеш — отвърна царицата и леко срита кучето с крак.

— Ще се върнеш ли, след като превземете Митилена? — попита с известна надежда царят. — Много ще ти се радваме.

— Ще се върна. Имате думата ми — обеща младежът.

— Прекрасно! — Цар Никомед изглеждаше радостен. — А сега ако обичаш, би ли ме осветлил по една латинска главоблъсканица? Така и не мога да си обясня защо латинската дума за оная работа при жените, кунус , е от мъжки род, докато съответната работа у мъжете, ментула , е от женски.

Цезар примигна от удивление.

— Нямам представа!

— Трябва да има някакво обяснение.

— Да си призная, никога не съм се замислял над въпроса. Обаче наистина е малко странно…

— Според мен вместо кунус , трябва да казвате куна , а вместо ментула , ментулус. Хем обичате да се правите на истински мъже, твърди и праволинейни, а в действителност колко е объркано всичко при вас, римляните! Жените ви са мъже, а мъжете — жени. — И цар Никомед тържествено се облегна назад.

— И все пак ти не използва най-благоприличните термини за въпросните органи — възрази му Цезар. — И кунус , и ментула се смятат за нецензурни думи. — Личеше си, че търси сериозни аргументи, за да обори царя. — Всъщност отговорът е очевиден, просто не съм се сещал да помисли. Дължи се на предназначението на въпросните части: мъжът ги използва с жени, а жената — с мъже.

— Глупости! — чак се погнуси цар Никомед.

— Ето това се казва софистика! — прихна да се смее царицата.

— А ти какво ще кажеш по въпроса, Сула? — попита Никомед кучето, с което се разбираше доста по-добре, откакто им гостуваше Цезар… Или може би Орадалтида не използваше толкова често малкия си любимец, за да дразни стария си мъж. Цезар на свой ред се засмя.

— Когато се върна в Рим, със сигурност ще го попитам.

Дворецът изглеждаше напълно пуст след заминаването на Цезар. Двамата му обитатели се мотаеха напред-назад, все едно не знаеха къде да се дянат. Дори кучето скърбеше.

— Това е синът, който никога не ни се роди — въздъхваше Никомед.

— Не! — възрази царицата. — Това е синът, когото никога не бихме могли да си родим.