Колийн Маккълоу - Любимци на съдбата (Част II - Властолюбци)

— Заради склонностите на всички в семейството?

— Разбира се, че не! Заради това, че не сме римляни! А той е най-вече римлянин.

— Може би ще е най-добре да кажем, че той е самият себе си.

— Мислиш ли, че някога ще се върне, Никомеде?

Въпросът сякаш вдъхна повече увереност на стареца.

— Да, вярвам, че ще дойде.

Цезар пристигна в Абидос на октомврийските иди и завари обещаната флотилия да чака на котва в пристанището: два внушителни шестпалубни понтийски кораба, осем петпалубни, десет триреми и двайсет солидни галери.

— След като намеренията ви са да обсадите града, а не да водите морски сражения — беше писал цар Никомед на Цезар, — предпочетох да ти дам от по-тежките, по-устойчиви и най-важното — закрити търговски кораби. Те ще свършат по-добра работа през зимата, отколкото откритите бързоходни кораби, които ми беше поръчал. Ако искаш да попречиш на митиленци да използват пристанището си през зимата, ще ти трябват здрави кораби, те ще издържат на морските бури, докато бързоходните галери ще трябва да бъдат изтегляни на суша преди всеки щорм. Вълните не са предизвикателство за търговските съдове. Двата шестпалубни кораба ще ти потрябват при евентуална атака, понеже могат да разкъсат всякаква верига. Освен това началникът на пристанището в Синоп бе така добър да ми ги даде само срещу храна и заплата за екипажите (по петстотин души на кораб), тъй като според думите му в този момент царят на Понт и да искал, не можел да им намери никаква работа. На отделен лист ти пращам цялата сметка по разходите си.

Разстоянието от Абидос до източния бряг на остров Лесбос, близо до самата Митилена, беше около сто мили, което според капитана щяло да отнеме между пет и десет дни плаване в зависимост от това, дали корабите са достатъчно годни.

— Тогава да проверим отсега дали са годни — предложи Цезар.

Капитанът за пръв път срещаше адмирал (Цезар си даваше сметка, че без да иска, се е превърнал в адмирал, поне докато стигне Лесбос), който да настоява корабите да бъдат проверени, преди цялата флотилия да е отплавала. Двамата избраха три от корабите наслуки и капитанът щателно ги огледа, докато Цезар му досаждаше с въпросите си.

— Теб морска болест не те ли лови? — попита накрая капитанът.

— Не, доколкото знам.

Десет дни преди ноемврийските календи всичките четиридесет кораба вдигнаха котва и поеха покрай бреговете на Хелеспонта. Течението, както винаги по посока от Евксинския понт към Егейско море, ги поднесе стремително на юг, към полуострова Мастузия от страната на тракийските земи и естуара на река Скамандър на отсрещния азиатски бряг. Недалеч от Скамандър се издигаше Троя — легендарният Илион, из чиито горящи развалини се бе спасил прародителят на Цезар Еней, преследван от гнева на Агамемнон. Жалко, че не успя да посети това историческо място, мислеше си Цезар, но вдигна рамене; все някога пак щеше да дойде по тези места.

Вятърът беше попътен, така че флотилията се озова край северните брегове на Лесбос шест дни по-рано от уречената дата. И понеже Цезар не искаше да нарушава заповедта, допита се до капитана и реши да прекара няколкото останали дни в закътан залив на малоазийския бряг, където никой от Лесбос нямаше да го забележи. Цезар не се боеше от враговете в Митилена: държеше да изненада римските войници.

— Ти си човек със страхотен късмет — сподели капитанът, когато един ден преди календите корабите вдигнаха повторно котва и поеха към Лесбос.

— В какъв смисъл?

— Досега не ми се беше случвало вятърът да е попътен толкова дълго време. А както гледам, атмосферните условия ще са на наша страна и през следващите няколко дни.

— Тогава вечерта ще потърсим къде да хвърлим котва. Утре сутринта ще взема някоя лодка и ще намеря лагера за армията. Няма смисъл да се показвам с цялата флотилия, ако началникът още не е избрал къде иска да се наредим.

Цезар намери лагера на римляните скоро след изгрев-слънце. Слезе на брега и тръгна да търси Терм или Лукул — който от двамата държеше командването. Както се оказа, обсадата беше поверена на Лукул. Провинциалният управител все още си стоеше в Пергам.

Двамата се срещнаха в подножието на наблюдателницата, откъдето Лукул следеше строежа на ров и палисада, които трябваше да заобиколят откъм сушата малкия хълм, на който се издигаше Митилена.

Разбира се, Цезар беше по-любопитен да се запознае с Лукул, който го посрещна с известно безразличие. Той беше решил, че всички младши трибуни са досадни бездарници. През годините, които бе прекарал във вярна служба на Сула, Лукул си бе извоювал авторитет в Рим. В крайна сметка, той си оставаше единственият римски легат, който не се беше отметнал от Сула при първия му поход срещу Рим. Оттогава нито веднъж не бе обърнал гръб на началника си, който започна да му поверява различни отговорни длъжности и задачи, нищо че официално той беше само квестор. Така Лукул беше командвал цяла армия по време на войната с Митридат, а след като Сула си замина за Рим, остана в Азия, за да я пази, докато законният управител Мурена се залавяше с не съвсем законната война срещу Митридат на кападокийска земя.