Колийн Маккълоу - Любимци на съдбата (Част II - Властолюбци)

— Защото научих наскоро… А и не ми е работа да осведомявам Рим!

— Напротив, докато си приятел и съюзник, длъжен си да ни информираш за подобни събития. Последното, което знаем за Митридат, е, че се е намирал в Кимерия и се е занимавал със земите си на север от Евскинския понт.

— Замина за Кимерия веднага щом Сула заповяда на Мурена да остави Понт на мира — кимна Никомед. — Но Колхида отказваше да си плаща данъка, затова той се отби и там да провери нещата и научи за варварските набези.

— Много интересно.

— Та както виждаш, слонът вече го няма.

Цезар лукаво примигна.

— О, напротив! Има един още по-голям и той се нарича Рим!

Царят на Витиния не се сдържа и се засмя:

— Добре, предавам се! Ще си имаш флотата!

В този миг в стаята влезе царица Орадалтида, придружена от малкото си кученце. Каква ли гледка е представлявал в очите й престарелият й съпруг без грим на лицето заливащ се от смях в присъствието на млад римлянин, който доста напомняше на онези млади римляни, които цар Никомед обичаше да настанява на стола до себе си, а не на такова голямо разстояние…

— Скъпа, това е Гай Юлий Цезар — обясни Никомед. — Правнук на богиня Афродита и доста по-голям аристократ от двама ни с теб. Току-що успя да ми измъкне цяла една бойна флотилия.

Царицата царствено кимна с глава.

— Нямаше да се учудя, ако ти беше взел половината царство — каза тя и си наля чаша вино.

Кученцето се закова пред Цезар и се изправи на две лапички като обожател. Той се наведе да го плесне, при което то веднага се просна на земята, за да му предложи коремчето си за гъделичкане.

— Как се казва? — попита младежът.

— Сула.

Цезар си припомни как кученцето беше изяло ритника на царицата в най-деликатните си части и прихна да се смее.

По време на вечерята научи за съдбата на Ниса, единственото дете на царя и царицата, съответно наследница на цяла Витиния.

— На петдесет години и без дете — сподели с мъка Орадалтида. — Естествено отказахме да я дадем за жена на Митридат, но той направи всичко възможно, за да ни попречи да й намерим подходящ съпруг.

— Дали мога да се надявам на среща с нея, преди да замина? — попита Цезар.

— Не зависи от нас — въздъхна Никомед. — Когато избягах в Рим последния път, а Митридат завладя Витиния, трябваше да оставя Ниса и Орадалтида тук, в Никомидия. Митридат отвлече момичето ни като заложница. И все още я държи при себе си.

— Дали все пак не се е оженил за нея?

— Съмняваме се. Тя никога не е била красавица, а дори и по онова време вече беше твърде възрастна, за да роди деца. Ако го е предизвикала с нещо, Митридат може и да я е убил. Последните новини за нея бяха от Кабейра. Там той държи всички свои дъщери и сестри, на които не позволява да се омъжат — обясни царицата.

— Тогава да се надяваме, царю Никомеде, че следващия път, когато двата слона се сблъскат, римският ще победи. Дори аз самият да не участвам във войната, ще направя всичко възможно римският главнокомандващ да се заинтересува от съдбата на Ниса.

— Надявам се да не съм повече между живите — поклати тъжно глава Никомед.

— Не можеш да умреш, преди да си видял отново дъщеря си!

— Ако някой ден тя се завърне, вече няма да е моя дъщеря, а поредната кукла в ръцете на понтийците — въздъхна той.

— Тогава най-добре завещай Витиния на Рим.

— Както Атал III направи с Пергам и Птолемей Апион — с Киренайка? Никога!

— Тогава ще я завземе Понт, а Понт ще бъде превзет от Рим, което означава, че рано или късно Витиния ще бъде римска.

— Не и ако успея да го предотвратя.

— Няма да успееш — увери го Цезар.

На другия ден царят придружи Цезар до пристанището, където упорито го убеждаваше, че няма нито един кораб, пригоден за бойни действия.

— Че защо ще държиш боен флот тук? — възрази му невъзмутимо Цезар. — Предлагам да отидем в Халкедон.

— Утре — реши пак да отложи Никомед, който все повече се възхищаваше на необикновения си гост.

— По-добре да тръгнем още днес — настоя младежът. — Колко има до Халкедон? Шейсет километра? Ще се наложи да пренощуваме по пътя.

— Ще отидем с кораб — предложи царят, който мразеше да пътува.

— Не, ще минем по суша. Бих желал да се запозная с областта. Гай Марий, който ми беше роднина, твърдеше, че човек трябва да пътува по суша всеки път, когато е възможно. Така някой ден, ако ми се наложи да се сражавам по тези земи, ще имам представа за терена. А това е крайно полезно.

— Значи си роднина и на Марий, и на Сула?