Колийн Маккълоу - Любимци на съдбата (Част II - Властолюбци)

— Така няма да стигнем доникъде! — сложи край на темата царят.

— Значи си си научил урока.

— А всъщност ти кой си?

— Казвам се Гай Юлий Цезар и служа като младши военен трибун към щаба на Марк Минуций Терм, управителя на римска Азия.

— На официална мисия ли си дошъл?

— Разбира се.

— Тогава защо Терм не ме е известил?

— Защото аз пътувам по-бързо от вестоносците. А защо дворцовият ти управител не ти е съобщил, че съм пристигнал, това не мога да знам.

Точно в този миг управителят влезе в стаята и се закова ужасен от наглостта на посетителя.

— Надяваше се да го имаш първо за себе си, а? — погледна го лукаво царят. — Остави всяка надежда, Сарпедон! Той не обича мъже. — Никомед пак се обърна към госта: — Юлий, казваш. От патрициите?

— Да.

— Да не си роднина с онзи консул, дето беше убит от Гай Марий? Луций Юлий Цезар?

— Двамата с баща ми бяха първи братовчеди.

— Значи ти трябва да си Фламен Диалис!

— Бях. Явно доста неща си научил, докато си живял в Рим.

— Твърде много. — Царят се сети, че дворцовият управител чака нареждания, и властно се навъси. — Предложил ли си стая на нашия уважаван гост, Сарпедон?

— Да, царю.

— Тогава излез да чакаш отвън.

Дворцовият управител се поклони няколко пъти и излезе в преддверието.

— И защо си дошъл? — попита Никомед.

— Дошъл съм да получа бойна флота от теб.

— Хм! Бойна флота, а? Колко кораба ти трябват и какви да бъдат?

— Забрави да попиташ и за кога.

— Да. И за кога?

— Искам четиридесет кораба, половината от тях трипалубни триреми, ако дадеш още по-големи, още по-добре. Всички да ме чакат в пристанище по твой избор до средата на октомври.

— Но това е след два месеца и половина! Защо просто не ми отрежеш двата крака? — възмути се Никомед.

— Ако не получа това, за което съм дошъл, може и да го направя.

Царят седна обратно на стола си. Беше смаян.

— Нека ти напомня, Гай Юлий, че това е моето царство, а не сме в римска провинция. Ще ти дам каквото мога, когато мога! Ти ме молиш ! Не ми заповядваш!

— Скъпи царю Никомед — отвърна му Цезар, — ти се една мишка, застанала на пътя на два слона — Рим и Понт. — Очите му бяха изгубили игривите искрици и напомниха на Никомед за Сула. — Баща ти умря толкова стар, че ти наследи трона сам твърде възрастен. Това, както и времето, което си прекарал начело на държавата си, вече трябва да са те убедили колко е крехко положението на Витиния. Повечето време от царуването си ти прекара в изгнание в Рим, а ако сега се намираш в този дворец, то е, защото тук върна римлянинът Гай Скрибоний Курион. Ако Рим, който се намира доста по-далеч от Понт, си дава сметка, че силите на Митридат, който далеч не е толкова стар, са все още значими, какво остава за теб? Витиния се третира като приятел и съюзник на римския народ още от времето на Прузий II, ти самият си се обвързал с нашата държава. Очевидно ти е по-приятно да царуваш, отколкото да бъдеш в изгнание. Това означава, че трябва да сътрудничиш на Рим и да изпълняваш исканията му. Иначе понтийският слон ще те смаже, а след това и римският. Така че за теб не остава друга възможност, освен да си избереш кой точно слон искаш да те стъпче.

Царят беше онемял. Седеше неподвижно и гледаше Цезар с уплашени очи. След като прекара така минута-две, той тежко си пое дъх и изрече:

— Не е честно!

Цезар се ядоса:

— Засрами се! Как може един цар да се излага така! Може да сме започнали не съвсем според протокола, но срещата ни е напълно официална. Ти си цар на Витиния, аз съм официално упълномощен пратеник на римския народа ти си се натруфил като стара проститутка и си готов да се разцивриш само защото са ти казали истината в очите. Не съм дошъл да чета морал на старци, които по силата на случайността се водят римски клиенти! Ти сам си го изпроси. Хайде, върви да измиеш лицето си и да продължим.

Царят на Витиния послушно се изправи и излезе от стаята.

Съвсем скоро се появи отново с измито лице и придружен от слуги с ободряващи напитки и закуски.

— Хиоско вино — предложи царят. По грейналия му поглед си личеше, че вече не се сърди. — Двайсетгодишно!

— Благодаря, но предпочитам вода.

— Вода?

Отново весели пламъчета заиграха в очите на Цезар.

— Не обичам вино.

— Както пожелаеш. И без това водата на Витиния е известна със своята чистота — примири се царят. — Какво искаш да ядеш?

Цезар повдигна рамене.

— Все едно.

Цар Никомед този път изгледа по-продължително своя гост; явно вече не го оценяваш като мъж, а като политик, с когото ще води преговори.