Колийн Маккълоу - Любимци на съдбата (Част II - Властолюбци)

— Както би следвало — съгласи се спокойно Цезар.

— Засега можеш да се настаниш в двореца — смекчи тона Терм; въпреки всичко той нямаше намерение да настройва срещу себе си роднина на диктатора.

— Не, заминавам още днес за Витиния.

— Няма защо да се престараваш, Гай Юлий!

— Може би. Но като ще се върши работа, да не я отлагаме.

Мина известно време, преди Терм да се върне над книжата си. Какъв необикновен младеж! С добри обноски, но с онази арогантност, типична само за знатните патрициански фамилии. Младежът внушаваше у другите чувството, че не се смята за по-важен от никого поотделно, но затова пък струва повече от всички, взети заедно; никой не можеше да стои над него, може би само някой Фабий Максим. Подобно впечатление беше трудно за назоваване, но Терм беше убеден, че по нещо Фабии и Юлий си приличат. И едните, и другите са хубави мъже! И едните, и другите не изпитват слабост към мъжете. Това последното го наведе на други размисли: красотата на младежа често бе предизвиквала мъже да изпитват неподозирана слабост към собствения си пол. И все пак, реши Терм, не можеше да упрекне Цезар, че е прелъстител.

Документите чакаха и Терм трябваше да се върне при тях; минаха само няколко минути и той съвсем забрави за Гай Юлий Цезар.

Цезар не позволи на скромната си прислуга да почине и една-единствена нощ из пергамските странноприемници. Още в деня на пристигането си той яхна мулето и потегли обратно към Витиния. Пътят му следваше бреговете на река Каик до самите й извори, след това прехвърляше вододела и слизаше по долината на река Макест, известна също и под името Риндак. Съвсем наблизо течеше и друга река Риндак, но местните жители посъветваха младия римлянин да я избягва. Затова той напусна вътрешността на Мала Азия, а пое пътя, следващ бреговете на Пропонтида, и пристигна в Пруза. Бяха го предупредили, че може да завари там цар Никомед — Пруза беше вторият по големина град във Витиния. Намираше се в подножието на внушителен планински масив, чиито върхове и през лятото оставаха покрити със сняг. Цезар се зарадва на гледката, но за съжаление царят не беше в Пруза. Оттам младият трибун и тримата му придружители продължиха в западна посока покрай течението на река Сангарий и скоро се озоваха в царската столица Никомидия, заспала величествено на бреговете на закътан морски залив.

Колко различен бе светът от това, което Цезар знаеше за Италия! Климатът във Витиния не беше толкова горещ, колкото мек и приятен, а заради многобройните и пълноводни реки почвата беше изключително плодородна. Личеше си, че царят управлява доста богата държава, а народът му не можеше да се оплаче. В Пруза Цезар не бе забелязал нито един бедняк, същото беше и в Никомидия.

Дворецът се издигаше на малко възвишение над града, но в рамките на внушителната крепостна стена. Това, което веднага направи впечатление на Цезар, беше типичната гръцка простота и изчистеност в архитектурата на двореца, светлите цветове на интериорите, изящно подредените и мебелирани помещения. Дори след няколкото години, в които Никомидия бе окупирана от понтийците, а дворецът бе служил за резиденция на Митридат, съкровищата на Видния бяха останали непокътнати и внушаваха респект у чужденците. Цезар не си спомняше да е срещал Никомед по време на изгнанието му в Рим, но в това нямаше нищо чудно; в Рим не се допускаше чуждестранни владетели да прекрачват померия, затова Никомед си беше наел луксозна вила на Пинцийския хълм, откъдето бе водил своите безкрайни преговори със Сената.

На входа на двореца Цезар беше посрещнат от забележителен със своята женственост царедворец. Човекът, на когото римлянинът трудно би дал възраст, го огледа с възхищение, след което нареди на друг не по-малко женствен царедворец да се погрижи за конете, мулето и прислугата Самият Цезар беше въведен в някакво преддверие, където да изчака царят да реши как да го настани. Дали Цезар щял да бъде приет веднага от царя, дворцовият управител не се наемал да каже.

Тясното преддверие, в което остана да чака, беше прохладно и радваше окото с пестеливата си украса. По стените нямаше фрески като в римските домове, но имаше гипсови украси, позлатени в тон с корнизите и фалшивите колони. Вътре в гипсовите рамки стените бяха боядисани в бледорозово, отвън — в моравочервено. Подът беше застлан с мраморна мозайка от розово и тъмночервено, прозорците — които гледаха към дворцовите градини — бяха закрити с дървени капаци отвън; през пролуките се виждаха изящни цветни лехи, фонтани и разцъфнали розови храсти.