Колийн Маккълоу - Любимци на съдбата (Част II - Властолюбци)

— И аз съм съгласен със Сервилия — рече той, който беше направо смаян. — Обикновено тя не греши.

— И така, приятелю, какво да правя? Дали да се върна в Рим, да проведа изборите и да потъна в сянка? Или да сторя това, което етруските водачи искат от мен — да ги поведа на бунт срещу Рим?

Този въпрос Лепид си беше задавал много пъти, откакто се убеди в пълното нежелание на Рим да възстанови правата на жителите на Умбрия и Етрурия. Колебанията му се дължаха на чувството за лична чест и лична гордост, както и на инстинкта му да се отличава от околните, на желанието му да стори нещо необикновено и запомнящо се. Не му беше достатъчно да запише името си сред римските консули, искаше да изпъква сред самите тях. Откакто жена му се беше самоубила, личното щастие вече му се струваше невъзможно и безсмислено, животът беше изгубил стойност за него. Лепид дори беше забравил истинския мотив за самоубийството й — да не позволи Апулея синовете им да бъдат подложени на политическите преследвания заради греховете на родителите им. Сципион Емилиан и Луций Лепид твърдо бяха застанали на негова страна, а младият Марк беше още дете. От цялото семейство само той беше наследил белега на Лепидите. Вместо да го загрозява, белегът доказваше, че именно той е любимецът на съдбата именно той ще живее дълго и ще прослави фамилията си! Така че защо Лепид да се плаши за синовете си?

За Брут въпросът стоеше някак различно, но и той не се страхуваше. Това, което привличаше Брут към етруската кауза, бяха осемте години съвместен живот със Сервилия: съзнанието, че жена му го смяташе за безличен, неспособен, скучен, слабохарактерен, достоен за презрение. Той не я обичаше, но след като толкова дълги години бе живял в нейната сянка и дори най-близките му приятели ценяха повече нейното мнение, отколкото неговото, беше осъзнал, че единствено мнението на жена му означава нещо за него. Ето дори в настоящия случай тя бе предпочела да пише направо на Лепид, вместо на съпруга си, който все пак играеше ролята на римски претор и висш легат. Беше го подминала, все едно е човек без значение. Брут се чувстваше засрамен, усещаше, че по някакъв косвен начин засрамва и жена си. Ако искаше да се реабилитира в очите й, трябваше да извърши нещо смело, дръзко, възвишено, изобщо нещо, каквото другите римски аристократи не биха сторили на негово място.

Затова Брут веднага отговори:

— Мисля, че трябва да опиташ това, което старейшините искат от теб. Трябва да поведеш Етрурия и Умбрия срещу Рим.

— Така да бъде — съгласи се Лепид. — Но трябва да изчакам Нова година, за да се отърва от тази проклета клетва.

Когато дойдоха януарските календи, Рим осъмна без куриатни магистрати; избори така и не се бяха провели. В последния ден от старата година Катул беше свикал Сената, за да му съобщи, че на следващата сутрин ще върне фасциите си в храма на Венера Либитина и ще назначи първия интеррекс. Под името интеррекс се разбираше магистратът, който изпълнява временно функциите на върховен управник. Тази служба той изпълняваше в срок от пет дни, след което предаваше пълномощията си на друг; интеррексът трябваше да е патриций, при това водач на декурия в куриатните комиции. За първи интеррекс се назначаваше най-възрастният патриций в Сената. На шестия ден неговото място се заемаше от втория по възраст, който вече беше упълномощен да проведе избори.

Затова призори на Нова година Сенатът официално назначи Луций Валерий Флак Принцепс Сенатус за интеррекс, а всички желаещи да се кандидатират за консули и претори започнаха да се записват в кандидатските листи. Интеррексът прати кратко съобщение до Лепид, с което му заповядваше да остави армията си и да се прибере незабавно в Рим. Между другото се напомняше, че е дал клетва да не използва легионите си срещу своя колега.

На третия ден, откакто Луций Валерий Флак беше станал интеррекс, по обяд пристигна бързият отговор на Лепид:

„Нека ти напомня, Принцепс Сенатус, че вече не съм консул, а проконсул. Вече съм удържал на клетвата си, която не ме задължава с нищо в качеството ми на проконсул. С радост се отказвам от консулската си армия, но пак ти напомням, че вече съм проконсул и че още преди време ми е била гласувана проконсулска армия, затова от нея нямам причина да се откажа. Тъй като консулската ми армия се състоеше от четири легиона, а проконсулската — също от четири, очевидно няма от какво и за какво да се отказвам.

Бих се радвал да се завърна в Рим, но при следните условия: