Колийн Маккълоу - Любимци на съдбата (Част III - Изменници)

— Задачата, която имаме за теб, е необичайна и няма нищо общо с управителите на Македония — обясни Ификрат. — Искаме да съдиш Гай Антоний Хибрида за масовите престъпления, които извърши в качеството си на началник на конницата в армията на Сула преди десет години.

— Богове! Преди толкова много време…

— Ние не се надяваме да спечелим делото, Цезаре. Това не е целта ни. Просто горчивият опит от управлението на двамата Долабели ни убеди за сетен път, че Рим има навика да назначава за наши управници хора, които по нищо не се различават от дивите зверове. Казахме си, че е крайно време гражданите в Рим да си дадат сметка за това. Обикновените жалби и прошения не вършат работа. Никой не си прави труда да ги прочете, още по-малко сенаторите. Обвиненията в държавна измяна и данъчни злоупотреби са проблем, който вълнува единствено най-висшите класи. Това, което ние искаме, е да привлечем вниманието на конническото съсловие, дори на по-бедните слоеве. Затова си казахме, че едно дело, което ще се разглежда в съда по убийствата, ще събере достатъчно публика. И когато тръгнахме да търсим подходящ ответник, дървото име, което ни дойде наум, бе това на Гай Антоний Хибрида.

— Какво е сторил? — попита Цезар.

— Беше началник на конницата за областите Теспия, Елевсида и Орхомен — по времето, когато Сула и част от армията му бяха заели Беотия. Но Хибрида малко воюваше, повечето време се отдаваше на смразяващи кръвта удоволствия — изтезания, осакатяване на хора, изнасилване на жени и мъже, на момчета и момичета, убийства…

— Кой? Хибрида?

— Да, Хибрида.

— Винаги съм си знаел, че е типичен Антоний. По-често пиян, отколкото трезвен, парите изтичат между пръстите му, апетитът и сластта му не познават граници… — Върху лицето на Цезар се изписа дълбока погнуса. — Но чак да се забавлява с изтезания? Дори Антониите не са паднали толкова ниско. Това подхожда повече на Ахенобарбите!

— Доказателствата са неоспорими, Цезаре.

— Предполагам, че го е наследил от майка си. Тя изобщо не беше римлянка, нищо че разправят, че била почтена жена. Апулейка. Но пък апулеите не са варвари, а това, за което говорите, си е чиста варварщина. Дори Гай Верес не е способен на подобни мръсотии!

— Имаме доказателства, при това неоспорими — повтори Ификрат. На устните му се появи лукава усмивка. — Сега може би разбираш тежкото положение, в което се намираме, ние, гърците. Кой от римските висши кръгове ще повярва на думите ни, освен ако цял Рим не заговори по въпроса? А как ще заговори, ако не види доказателствата с очите си?

— Сред свидетелите има жертви?

— Десетки жертви. Хора с неподкупен морал и високо положение. Някои са с извадени очи, други с отрязани уши, или езици. Има хора без ръце, без крака, без гениталии, изкормени жени, хора, на които са отсечени ръцете от рамото, или е одрана кожата, или по няколко неща наведнъж. Този се оказа същински звяр. Също както и подчинените му, но те не са важни, тъй като не са аристократи.

— Значи жертвите му са оживявали.

— Повечето оживяха, така е. Разбираш ли, Антоний е смятал, че мъчението е изкуство. А изкуството се състои в това да причиниш възможно най-силна болка и да оставиш жертвата възможно най-осакатена, без да причиниш смъртта й. Най-голяма радост за Антоний беше да се върне някой ден в града, в който е извършвал гадостите си, и да се увери, че жертвите му са все още живи.

— Е, по принцип не би трябвало точно аз да се захващам с такова дело, но след това, което научих, но не мога да откажа — рече Цезар.

— Защо не трябва ти да се захващаш? С какво си по-специален?

— По-големият брат на Хибрида, Марк, е женен за моя втора братовчедка, дъщерята на Луций Цезар — консула, когото по-късно уби Гай Марий. Двамата имат три деца — племенници на същия този Хибрида. В Рим, Ификрате, се смята за неетично човек да съди свои роднини.

— Но дали имаш роднинска връзка със самия Гай Антоний Хибрида? Братовчедка ти не е омъжена за него.

— Така е и тъкмо това ще ме оправдае донякъде, ако поема делото. Но мнозина ще ме, порицаят. Кръвната връзка минава през трите деца на Юлия.

В крайна сметка Цезар реши да обсъди въпроса с Луций Декумий.

— Ти знаеш всякакви страшни истории, татенце, но дали си чувал за това?

Луций Декумий беше надарен с такива качества, че като млад старееше, а като стар младееше. Човек никога не би могъл да познае истинската му възраст. След много пресмятания Цезар определяше, че е около шейсетте.