Колийн Маккълоу - Любимци на съдбата (Част III - Изменници)

— Не и доколкото аз знам. Младият Цина се е видял с теб, преди да напусне Рим, и двамата сте се разбрали.

— Младият Цина дойде да ми пожелае щастлив живот, което си е напълно в реда на нещата. Все пак бракът между мен и сестра му съвсем наскоро беше консумиран.

Катул му обърна гръб.

— Ти може да си убедил Сула в своята лоялност, Цезаре, но мен няма да ме убедиш в друго, освен че си един обикновен размирник. Няма да те взема, защото не искам в щаба ми да има човек, в чиято лоялност се съмнявам.

— Когато — ако изобщо — Лепид обяви война на Рим, братовчеде , аз ще се сражавам за Рим. Аз съм римски патриций, падам ти се кръвен роднина и не съм ничий клиент или политически поддръжник. — На път към вратата Цезар се спря. — Няма да е зле да ме запомниш като човек, който винаги ще спазва римските закони. Ще стана консул, когато възрастта ми го позволи. И няма да стана консул, защото губещ политик като Лепид се е провъзгласил за римски диктатор. Лепид няма нито нужната смелост, нито нужната воля за това. Както между другото и ти, Катуле.

И така, Цезар остана в Рим, докато събитията се развиваха със зашеметяваща бързина и за няколко месеца от нищо стана нещо — открит бунт срещу държавата. Сенатът гласува своя „сенатус консултум де република дефенденда“, т.е. обяви извънредно положение, Флак Принцепс Сенатус умря. Вторият интеррекс Клавдий Пулхер проведе изборите, а най-накрая Лепид потегли на поход срещу Рим. Заедно с още няколко хиляди римляни Цезар се представи в пълно въоръжение на Катул на Марсово поле. Беше разпределен в отряд от неколкостотин души, които да пазят Дървения мост и подстъпите към града. Понеже Катул продължаваше да отказва какъвто и да е командващ пост на Цезар, нищо че младежът си беше извоювал граждански венец, Цезар трябваше да служи като редови войник. Така и не влезе в открити бойни действия и след като Лепид беше разгромен под Сервиевите стени в Квиринала, Цезар се прибра у дома си, без да си прави труда да гони Лепидовите легиони по бреговете на Етрурия.

Арогантното отношение на Катул нямаше да бъде лесно забравено. Но Гай Юлий Цезар беше търпелив дори в омразата: щеше да си отмъсти на Катул, когато дойдеше време. Дотогава Катул можеше да си живее спокойно.

За дълбоко съжаление на Цезар, докато се прибере от скиталчествата си на изток, младият Долабела вече беше осъден на изгнание, а Гай Верес гордо се разхождаше из римските улици като символ на римското благочестие. Верес се беше оженил за дъщерята на Метел Капрарий и се ползваше с голяма популярност сред конническото съсловие. За римските богаташи Верес беше пример на достойно политическо поведение — ето един сенатор, който не се беше посвенил да свидетелства в съда срещу друг римски сенатор!

Цезар обаче използва познанствата на Луций Декумий и Гай Маций, за да разпространи, че е готов да бъде адвокат на всеки жител на Субура. Докато Лепид и Брут се бореха със съдбата си, а Помпей се издигаше на политическата сцена, Цезар се занимаваше със скромните дела на мнозина скромни клиенти. Все пак успя да си създаде име на добър адвокат, понеже печелеше делата. Лека-полека процесите, в които участваше, започнаха да привличат познавачи — юристи и оратори, които бяха готови да го слушат, независимо от делата, които водеше — най-често пред градския или чуждестранния претор, по-рядко в съда по убийствата. Колкото и да се мъчеше да го компрометира пред публиката, Катул не успяваше, напротив, Цезар печелеше все по-големи симпатии с речите си — както заради смелостта си, така и заради изяществото на езика си.

Когато някои градове в Македония и Централна Гърция се обърнаха към него с молба да подведе под отговорност стария Долабела (който се беше върнал от дългото си управление в провинцията, най-сетне заменен от болнавия Апий Клавдий Пулхер), Цезар се съгласи. Това беше първото по-сериозно дело, с което се залавяше — защото щеше да се разглежда в съда за данъчни злоупотреби — „квестион де репетунде“, — и защото обвиняемият беше човек със знатно потекло и голям политически авторитет. Младежът знаеше малко за обстоятелствата около управлението на стария Долабела, но се зае с изслушването на възможните свидетели и събирането на доказателства в полза на обвинението. За своите гръцки клиенти Цезар се превърна в неоценимо съкровище: той беше сред малкото римляни, способни да уважават високото обществено положение на гръцките големци, да разговарят с тях като с равни. Още по-удивителна се оказа способността му да помни: каквото чуеше Цезар, никога не забравяше. Това му помагаше да улавя такива подробности в показанията на свидетелите, които се оказваха от много по-голяма полза за делото, отколкото самите ищци предполагаха.