Колийн Маккълоу - Любимци на съдбата (Част III - Изменници)

Макар отдавна да знаеше какво я чака, едно беше да си го представя, съвсем друго да го изживее. В продължение на няколко години Цинила бе изпитвала девическа любов към Цезар, в продължение на няколко години той бе заемал всичките й мисли, затова сега, когато се превръщаше най-сетне в негова пълноценна съпруга, Цинила чувстваше все едно целият свят й принадлежи. Дългите години на очакване си струваха, без тях може би нямаше да изпита такъв опияняващ екстаз. Без да бърза, Цезар първо се увери, че тя е готова за него, и после внимателно избягваше всякакви действия и жестове, които една млада девица не би очаквала от любовника си. Цинила изпита известна болка, но не такава, че да я лиши от нарастващото удоволствие. Това, което я зашеметяваше, беше самото усещане, че Цезар е в нея, че го държи в себе си, докато изведнъж неочакваният спазъм разтърси цялото й същество. За това никой нищо не й беше споменавал. Но пък, разсъждаваше Цинила, това сигурно е причината жените да държат да имат съпруг.

Когато призори станаха да закусват с топъл хляб и да пийнат от студената вода от каменното водохранилище във вътрешния двор, цялата трапезария беше изпълнена с рози, а на една от масите ги чакаше кана розово подсладено вино. От лампите висяха вълнени кукли и житни класове. Най-накрая се появи и самата Аврелия, която ги целуна и им пожела щастлив живот, а след нея — цялата прислуга, както и Луций Декумий със синовете си.

— Колко е хубаво да сме истински съпрузи! — радваше се Цезар.

— И аз така мисля — кимна щастливата Цинила, която грееше от удоволствие след първата си брачна нощ.

Гай Маций пристигна последен, затова семейната закуска му се стори изключително трогателна. Никой не знаеше по-добре от него с колко много жени е лягал Цезар; и все пак Цинила беше неговата съпруга, затова се радваше за приятеля си, като виждаше с каква любов я гледаше. Самият Гай Маций се съмняваше дали би намерил смелост да ощастливи едно шестнайсетгодишно момиче, особено след като е свикнал да гледа на него като на малко дете. Но очевидно Цезар беше по-смел.

Цезар се появи в сената тъкмо на онова заседание, когато Филип убеждаваше назначените отци да извикат Лепид и да го принудят да насрочи избори. На второто заседание беше прочетен отказът на Лепид, след което дойде и сенатският указ вторият консул Катул да се прибере незабавно в града.

Между второто и третото заседание Цезар беше посетен от шурея си Луций Корнелий Цина.

— Ще има гражданска война — съобщи му младият Цина. — Искам ти да застанеш на печелившата страна.

— Коя е печелившата страна?

— Тази на Лепид.

— Той няма да спечели, Луций.

— С цяла Етрурия и Умбрия зад гърба си не може да изгуби!

— Това са го разправяли много хора преди теб. Но аз знам само един човек, който никога няма да изгуби.

— Кой ли ще е той? — изгледа го накриво Цина.

— Аз самият.

На шурея му подобно твърдение се стори крайно забавно и той прихна да се смее.

— Знаеш ли, Цезаре — каза, — ти си наистина странна риба.

— Може би защото не съм риба изобщо. Може би съм рак, не мислиш ли? А най-вероятно не съм нито едното, нито другото.

— Така и не мога разбера кога се шегуваш — отвърна с известно колебание Цина.

— Защото рядко се шегувам.

— Глупости! Да не би да говориш сериозно, като казваш, че си единственият непобедим човек на земята?

— Абсолютно сериозно.

— И няма да се присъединиш към Лепид?

— Не, Луций, няма. Ако ще и на самите порти на града да ме чака.

— Е, тук грешиш. Аз отивам при него.

— Това е твое право. Сула те доведе до просяшка тояга.

И така, младият Цина отиде в Сатурния, където Лепид чакаше заедно с легионите си. Второ послание замина за лагера на Лепид, този път от името на колегата му Катул. Лепид и този път отказа. Преди обаче Катул да е тръгнал обратно за Капуа, където го чакаше неговата армия, Цезар пожела да говори с него.

— Какво искаш? — попита с ледено изражение синът на Катул Цезар. Никога не беше изпитвал симпатии към този свой твърде красив и твърде надарен братовчед.

— Искам да се присъединя към щаба ти в случай на война.

— Аз пък не те искам в щаба си.

Цезар примигна и в очите му сякаш се появи отровният поглед на покойния Сула.

— Не си длъжен да ме харесваш, Квинт Лутаций, за да ме използваш.

— Как бих могъл да те използвам? Или по-точно от каква полза би могъл да ми бъдеш? Чувам, че вече си пожелал да минеш на страната на Лепид.

— Това е лъжа!