П. Удхаус - Джийвс запретва ръкави

Госпожа Спотсуърт се почувства като актьор, на когото са подали реплика.

— Мислите ли, че богатите жени са щастливи, капитан Бигър? — попита тя с глас на сирена.

Капитанът каза, че всички, с които се е срещал — а статутът му на Бял ловец го е срещал с доста голям брой богати жени — са изглеждали доволни от живота.

— Те носят маска, капитане — прошепна прочувствено госпожа Спотсуърт.

— А?

— Усмихват се, за да скрият болката в сърцето си — обясни съзаклятнически госпожа Спотсуърт.

Тогава капитанът каза, че си спомня за една от тях — висока блондинка с някакво рибешко име, която една нощ танцувала кан-кан в палатката си, а госпожа Спотсуърт подчерта, че без съмнение тя просто се е опитвала да се покаже храбра пред света.

— Богатите жени са толкова самотни, капитан Бигър.

— А вие самотна ли сте? — изграчи с прегракнал глас капитанът.

— Много, много самотна.

— О-о… а-а — откликна той.

Това не бяха точно думите, които капитан Бигър би желал да й каже след такова признание. Би предпочел да излее своята душа в порой от жарки слова. Но какво може да направи човек, когато личности като Тъби Фробишър и Субахдар слухтят зад гърба му и следят всяко негово движение?

Жена, споделила с мъж сред лунна светлина и славеи, оставащи без дъх в близката гора, че е много, много самотна и получила в отговор само „О-о, а-а“, едва ли може да бъде винена, че се е почувствала временно обезкуражена. Преди време госпожа Спотсуърт имаше огромна хрътка с флегматичен темперамент. Та това куче можеше да бъде принудено да излезе навън за нощната си разходка единствено с помощта на силен ритник. В този момент госпожа Спотсуърт бе започнала да се чувства така както се чувстваше тогава, когато кракът й се забиваше в огромната задница на животното. Същото потискащо усещане от безуспешните опити да помръдне неподвижната маса изпита и сега. Тя обичаше Белия ловец. Тя го обожаваше. Но когато се захванеш да разпалваш искрица страст в сърцето му, то определено те чака тежка работа. В момент на самосъжаление, госпожа Спотсуърт си каза, че е виждала стриди по брега с повече плам между черупката от него.

Но тя продължи да упорства.

— Колко странна е тази наша среща тук — каза тя мило.

— Много странна — съгласи се капитанът след известен размисъл.

— Живеехме в двата противоположни края на света и се срещнахме в една английска кръчма — продължи да шепти госпожа Спотсуърт.

— Случайно съвпадение.

— Не е съвпадение. Това е пръстът на Съдбата. Да ви кажа ли какво ви доведе в онази кръчма?

— Исках да пия една бира — призна капитан Бигър.

— Съдбата — тържествено обяви госпожа Спотсуърт. — Предопределението. Моля?

— Казвах само, като стана въпрос за това, че няма другаде бира като английската.

— Същата Съдба, същото Предопределение — продължи госпожа Спотсуърт, която при други обстоятелства би оспорила разпалено горното твърдение, защото смяташе, че английската бира не става за пиене, — което ни събра заедно в Кения. Спомняте ли си деня, в който се срещнахме в Кения?

Капитан Бигър се сгърчи. „Какво ще кажете за това, момчета? — попита той мълчаливо, местейки умолителен поглед от ляво на дясно. — Не може ли да се направи нещо?“. Но Тъби Фробишър и Субахдар поклатиха глави. „Кодексът на честта, старче!“, каза Тъби Фробишър. „Играй играта, момче!“, каза Субахдар.

— Спомняте ли си? — прекъсна мислите на бедния капитан Бигър госпожа Спотсуърт.

— О, смътно.

— Когато ви видях за първи път, имах странното усещане, че сме се срещали в някой предишен живот.

— Трудно ми е да си го представя — завъртя глава капитан Бигър.

Госпожа Спотсуърт затвори очи.

— Виждам двама ни в далечното праисторическо време. Облечени сме в кожи… Вие ме удряте с тоягата си по главата и ме завличате за косата в своята пещера…

— О, не може да е вярно — подскочи капитан Бигър. — С тояга? По главата? Никога не бих направил подобно нещо.

Госпожа Спотсуърт отвори очи и ги впи в тези на капитан Бигър, поверявайки им ролята на спасителни семафори сред тъмен океан.

— Направихте го, защото ме обичахте — изрече тя с нисък, прочувствен шепот. — А аз…

Откровението бе прекъснато от нещо високо и гърчаво, възправило се на фона на нощното небе, което с известен тремол в гласа изричаше в скоропоговорка: „Ей-ехей-ехо-ехей-ей.“

— Търсих те навсякъде, Роузи — изхъхри Бил, локализирайки обекта на издирване. — Когато не те намерих в разрушения параклис… О, здравейте, капитане.