Джералд Даръл - Градината на боговете

— Да се бърза на такава вечеря би било кощунство — каза Джиджи. — Време има, нощта е наша. При това ние с Джери трябва да се погрижим за моите второстепенни актьори, за влечугите.

Доста се забавихме, докато подготвим кабаретната си програма, защото всички бяха доволно нахранени и напоени и отказваха да бързат. Накрая обаче Марго успя да събере участниците. Беше се опитала да направи от Лари церемониалмайстор, но той не се съгласи — каза, че щом тя иска от него да участва в програмата, не може да бъде и церемониалмайстор. Принудена от обстоятелствата, Марго трябваше сама да поеме тази роля. Леко изчервена, тя се изправи върху тигровата кожа до рояла и помоли за тишина.

— Дами и господа! — започна тя. — Тази вечер, за да ви забавляваме, сме подготвили кабаретна програма с участието на най-големите таланти на острова и аз съм убедена, че всички вие ще изпитате удоволствие от таланта на тези талантливи таланти.

Тя спря и се изчерви, а Кралевски галантно даде тон на ръкоплясканията.

— Позволете ми най-напред да ви представя Константинос Мегалотополопопулос — продължи Марго, — който ще акомпанира на роял.

Дребничък дебел грък, който приличаше на мургава калинка, изтопурка с крачка, прекоси стаята, поклони се и седна на рояла. Продавач на платове, господин Мегалотополопопулос беше едно от постиженията на Спиро, защото не само че свиреше на пиано, но можеше и да разчита ноти.

— А сега — каза Марго, — с извънредно голямо удоволствие ви представям извънредно талантливата изпълнителка Лена Маврокондас. Съпровожда на роял Константинос Мегалотополопопулос. Лена ще изпее известната ария „Поднасянето на розата“ от операта „Кавалерът на розата“.

Лена, поруменяла като цвят на тигров крем, се устреми към рояла, поклони се на Константинос, внимателно положи ръце върху диафрагмата си, сякаш се готвеше да предварди удар, и запя.

— Красота, красота! — възкликна Кралевски, когато Лена свърши да пее и се поклони на ръкоплясканията ни. — Каква виртуозност!

— Да — каза Лари. — В Ковънт гардън 69 69 Кралският оперен театър в Лондон. — Б.пр. това е известно като „ВЕС“.

— „ВЕС“ ли? — заинтригувано попита Кралевски. — А какво значи „ВЕС“?

— Вибриране, енергия и сила — обясни Лари.

— Кажи им, че ще пея на бис — прошепна Лена на Марго, след като тихичко се посъветва с Константинос Мегалотополопопулос.

— О, да. Чудесно — обърка се Марго, защото това великодушие я завари неподготвена. — А сега, дами и господа, Лена ще изпее друга песен, която се нарича „На бис“.

Лена хвърли на Марго убийствен поглед и се впусна устремно в следващата песен с такъв плам и жестикулиране, че дори Крийч й обърна внимание.

— Кълна се, това женче си го бива! — възкликна той, а очите му се навлажниха от възторг.

— Да, тя е истинска артистка — съгласи се Кралевски.

— Какъв обем на гръдта! — възхити се Крийч. — Има корпуса на боен кораб!

Лена завърши на един тон като звук на цитра и се поклони на ръкоплясканията, които бяха бурни, но с добре премерено чувство и дължина, та да не я насърчат за ново изпълнение.

— Благодаря ти, Лена, беше чудесно. Съвсем като в операта — каза доволно Марго. — А сега, дами и господа, ще ви представя двойката знаменити артисти Ловкият Кралевски и Изплъзващият се Стефанидис, за които не съществуват прегради!

— Боже Господи! — възкликна Лари. — Кой измисли тия имена?!

— Не се ли сещаш? — попита Лесли. — Теодор, разбира се. Кралевски настояваше номерът им да се обяви като „Тайнствените илюзионисти ескейписти“, но Марго не беше сигурна, че ще успее да го произнесе правилно.

— Човек трябва да е благодарен и на малкото рече Лари.

Теодор и Кралевски с дрънчене се приближиха към рояла, понесли товара си от въжета, вериги и катинари.

— Дами и господа! — каза Кралевски. — Тази вечер ще изпълним за вас няколко номера, които ще ви озадачат, няколко номера, които са толкова необясними, че бихте дали мило и драго да разберете как ги правим.

Той се поспря и изгледа смръщено Теодор, който по невнимание бе изпуснал на пода една верига.

— За първия номер ще помоля моя асистент да ме върже здраво не само с въже, но и с вериги.

Изръкопляскахме, както се полага, и с удоволствие започнахме да гледаме. Теодор омота Кралевски с безкрайно дълги въжета и вериги. От време на време до публиката стигаше шепот — Теодор и Кралевски спореха. „Аз… хм… май не си спомням как да направя… хм… възела. Аха… да… значи първо да сложа катинара, така ли? Да… така… ето го… момент…“ Накрая Теодор поднесе извиненията си на публиката.