Джералд Даръл - Градината на боговете

— И само като си помисля, че към мене, сина на един прост слуга и парий 62 62 Човек, принадлежащ към някоя от най-низшите индийски касти. — Б.пр. , се отнасят така! — каза той и взе да хлипа.

— О, дребна работа — рече мама, доста уплашена от вълнението му. — Ние често уреждаме малки празненства.

И тъй като всекидневната приличаше на хибрид между римски банкет и Челсийската изложба на цветя 63 63 Най-голямата ежегодна изложба на цветя в Англия. — Б.пр. , създаваше се впечатлението, че ние винаги посрещаме гости с размах, на който биха завидели и в двора на Тюдорите 64 64 Английска династия (1485–1603). — Б.пр. .

— Глупости, Джиджи! — каза Лари. — Ти да си парий? Та баща ти е адвокат!

— Да — каза Джиджи и изтри очите си, — но щях да бъда парий, ако баща ми беше от друга каста. Бедата ти, Лорънс, е там, че нямаш вкус към драматичните ситуации. Помисли си какво стихотворение можеше да излезе от това… „Банкетът на пария“…

— Какво е парий? — обърна се към Лесли Марго, като шепнеше така, че всички я чухме.

— Това е болест, като проказата — обясни й сериозно Лари.

— Господи! — възкликна развълнувано тя. — Надявам се, че Джиджи е сигурен, че не е болен. А откъде знае, че баща му не е заразен?

— Марго, миличка — опита се да я успокои мама, — моля те, иди да разбъркаш лещата!

Обядвахме на верандата, шумно като на излет. Джиджи ни дари със случки от пътуването си до Персия и изпя на Марго няколко персийски любовни песни с такъв плам, че кучетата започнаха да му пригласят.

— О, тази вечер непременно трябва да изпееш една от тези песни — каза с доволство Марго. — Непременно, Джиджи! Всеки ще има някакво изпълнение.

— Какво имаш предвид, скъпа Марго? — попита смутен Джиджи.

— Досега не сме го правили. Нещо като кабаретна програма. Всеки ще покаже нещо — обясни Марго. — Лена ще изпълни някоя оперна ария, нещо от „Розовия кавалер“ 65 65 Т.е. „Кавалерът на розата“, опера от Рихард Щраус. — Б.пр. … Теодор и Кралевски ще изпълнят един от номерата на Худини 66 66 Американски акробат и илюзионист (1874–1926). — Б.пр. … Нали разбираш, всеки ще направи по нещо, а пък ти ще трябва да изпееш персийска песен.

— А защо да не направя нещо в духа на майка Индия? — попита Джиджи, поразен от хрумването си. — Например да левитирам.

— Не — твърдо се възпротиви мама. — Не искам празненството да се провали. Никакви левитации.

— А защо не се маскираш като някакъв типичен индиец? — предложи Марго. — Сетих се, ще се престориш на змиеукротител!

— Да — каза Лари. — На скромен, типичен, презрян индийски змиеукротител.

— Божичко! Какво чудесно хрумване! — извика Джиджи със светнали очи. — Ще го направя!

Обзет от желание да помогна, предложих да услужа за номера на Джиджи с кошница, в която ще има напълно безопасни слепоци, и Джиджи се зарадва, че ще може да „укротява“ истински змии. После всички се оттеглиха за следобедна почивка и за да се приготвим за голямото празненство.

Когато гостите започнаха да пристигат, небето беше на зелени, розови и пепелявосиви ивици, а първите сови вече се обаждаха от здрача на маслиновите горички. Между подранилите гости беше и Лена, стиснала огромна папка с оперни арии под мишница и облечена в крещяща вечерна рокля от оранжева коприна, макар да знаеше, че на нашите празненства официалното облекло не е задължително.

— Скъпи мои! — каза тя, разтреперана от вълнение, а черните й очи блестяха. — Тази вечер съм в голям глас. Чувствам, че ще направя справедливост към маестрото. Не, не узо. Може да засегне гласните ми струни. Ще приема малко шампанско и коняк. Знаете ли, чувствам как гърлото ми вибрира като арфа.

— Много се радвам — каза неискрено мама. — Сигурна съм, че ще ни хареса.

— Гласът й е прекрасен, мамо — каза Марго. — Мецонино.

— Сопрано — поправи я хладно Лена.

Теодор и Кралевски пристигнаха заедно, понесли навити въжета, вериги и няколко катинара.

— Надявам се… — започна Теодор, като се поклащаше на пети и пръсти. — Надявам се, че… хм… нашият малък… илюзионен номер ще излезе успешен. Разбира се, сега ще го изпълним… хм… за първи път.

— На мене няма да ми е за първи път — каза с достойнство Кралевски. — Самият Худини ме научи. Стигна дори дотам, че ме похвали за сръчността ми. „Ричард — каза ми той, понеже бяхме, както разбирате, в близки отношения. — Ричард, досега не бях виждал човек с ръце, ловки като моите.“

— Наистина ли? — каза мама. — Е, тогава съм сигурна, че ще имате голям успех.