Джералд Даръл - Градината на боговете

— Имам воля да отказвам — възмути се Марго. — Само че не мога да кажа „не“ на мама, когато ми предлага сладкиши.

— Джиджи ви изпраща своя селям 61 61 Поздрав при мохамеданите. — Б.пр. — вдигна Лари очи от писмото, което преглеждаше. — Пише, че ще пристигне тук за рождения си ден.

— За рождения си ден, така ли? — възкликна Марго. — Ура! Радвам се, че не е забравил.

— Толкова мило момче — каза мама. — Кога пристига?

— Веднага, щом го изпишат от болницата — отвърна Лари.

— От болницата ли? Да не е болен?

— Не, просто е имал някакви затруднения с левитацията. Изкълчил си е крака. Пише, че рожденият му ден е на шестнайсети, така че ще гледа да пристигне до петнайсети.

— Радвам се — каза мама. — Много се привързах към Джиджи и съм сигурна, че ще оцени тази готварска книга.

— Сетих се! — извика Марго. — Хайде да направим голямо празненство в чест на рождения му ден. Ама наистина голямо!

— Не е лошо като идея — съгласи се Лесли. — От сума ти време не сме се забавлявали като хората.

— Мога да приготвя разни неща по рецепти от тази книга — додаде мама, явно заинтригувана от предложението.

— Ще направим ориенталски празник — въодушеви се Лари. — Гостите ще идват с тюрбани на главите и със скъпоценни камъни в пъповете.

— Е, това е вече прекалено — каза мама. — Не, нека направим хубав, тих, малък…

— Не можеш да направиш хубав, малък, тих празник за Джиджи — прекъсна я Лесли, — след като му разказваше как си пътувала с четиристотин слона. Той ще очаква нещо по-внушително.

— Слоновете не бяха четиристотин, миличък. Казах само, че пътувахме със слонове. Ама че обичате да преувеличавате, деца. Както и да е, няма откъде да вземем слонове тук, така че Джиджи няма и да ги очаква.

— Вярно, но все трябва да се проявим някак — каза Лесли.

— Аз ще направя украсата — предложи услугите си Марго. — Всичко ще бъде ориенталско. Ще заема от госпожа Пападруя бирманските й паравани, Лена пък има щраусови пера…

— В градския хладилник са останали още един глиган, патици и друго месо — намеси се Лесли. — Сега му е времето да ги използваме.

— Ще заема пианото на графиня Лефракис — каза Лари.

— Чакайте, вижте какво… стига! — извика уплашено мама. — Та това няма да е прием на индийски князе, а рожден ден!

— Глупости, мамо, няма да ни навреди, ако се поотпуснем! — замечтано каза Лари.

— Да, ако е гарга, да е рошава! — уточни Лесли.

— И вълкът да е цял, и агнето да е сито — внесе своя дял и Марго.

— Пък и жената на съседа ти, щом е дошло дотам — добави Лари.

— Стигаме до въпроса кого да поканим — каза Лесли.

— Теодор, разбира се — казахме всички в хор.

— Ами горкия стар Крийч? — попита Лари.

— В никакъв случай, Лари — възпротиви се мама. Знаеш какъв отвратителен грубиян е.

— Глупости, мамо, старчето умира за празненства!

— Ами полковник Рибиндейн? — попита Лесли.

— Не! — разпалено извика Лари. — Няма да каним тая квинтесенция на досадата, дори да е най-добрият стрелец на острова!

— Той не е досаден — войнствено се застъпи Лесли. — Не е по-досаден от проклетите ти приятели.

— Никой от приятелите ми не е способен цяла вечер да разказва с едносрични думи и разни неандерталски звуци как е убил хипопотам на река Нил през 1904 година!

— Ако искаш да знаеш, това е много интересно! — разгорещи се Лесли. — Много по-интересно е от безкрайното бръщолевене на твоите приятели за гадното изкуство!

— Стига, милички — реши да ги успокои мама. Има място за всички.

Оставих ги да уточняват списъка на гостите, когато пререканията бяха стигнали до обичайното равнище. Според мен, щом Теодор щеше да дойде на вечеринката, това гарантираше успеха й. Можех да окажа доверие на семейството да избере останалите гости.

Подготовката на празненството се разгаряше. Лари успя да заеме от графиня Лефракис огромния й роял, както и една тигрова кожа, която да постели пред него.

Поради това, че роялът е бил любимия инструмент на покойния граф, пренесоха го у дома извънредно внимателно, натоварен на дълга и плоска каруца, теглена от четири коня. Лари, който се беше заел да наглежда пренасянето му, махна брезента, сложен да пази рояла от слънцето, качи се на каруцата и на бърза ръка изсвири „Изпращам милата си до дома й“, за да провери дали всичко е наред след пътуването. Инструментът изглеждаше доста запазен, макар да беше малко раздрънкан, и след нечовешки усилия успяхме да го вкараме в гостната. Сложихме го в ъгъла. Черният и лъскав като ахат роял и тигровата кожа (от която се надигаше главата на предизвикателно озъбения звяр), просната пред него, придаваха на стаята атмосфера на източен разкош.