Джералд Даръл - Градината на боговете

Пристигна капитан Крийч, на главата с овехтял цилиндър, с червено като ягода лице и с коса и брада като пух от магарешки бодил, сякаш готов да бъде отнесен и от най-лекия ветрец. Олюляваше се повече от обикновено, а счупената му челюст изглеждаше още по-разкривена — явно, че се беше подредил хубавичко, преди да дойде. Той залитна, като влизаше през предната врата, и мама се вцепени, но се насили да се усмихне.

— Охо! Днес изглеждате великолепно! — каза й капитанът, като се хилеше, потриваше ръце и се поклащаше. — Май напоследък сте понапълняла?

— Не мисля — строго сви устни мама.

Капитанът я огледа изпитателно от глава до пети.

— Е, струва ми се, че сте понапълнила турнюра 67 67 Възглавничка, която някога жените са слагали отзад на роклите си, за да изглеждат по-елегантни. — Б.пр. рече той.

— Ще се радвам, ако се въздържате от правенето на лични забележки, капитане — хладно го предупреди мама.

Капитанът обаче не отстъпваше.

— Никак не ме притеснява това — каза доверително той. — Обичам жените да са по-така, та да не стои човек с празни ръце. Слабата жена не я бива, като кон без седло е.

— Нямам интерес към предпочитанията ви, капитане, каквито и да са те — сряза го мама.

— Е, зависи от жената — каза примирително капитанът. — Познавах една, дето правеше чудеса върху камила. Наричаха я Бедуинката Берта.

— Ще се радвам, ако запазите спомените си за себе си — каза мама и отчаяно започна да се озърта за Лари.

— Мислех си, че ще ви бъде интересно. Гърбът на камилата например е особено нещо, не е за всеки. Ако една жена не я бива…

— Не ме интересува колко ги бива познатите ви жени. А сега ще ме извините, трябва да нагледам яденето.

Все повече и повече файтони изтрополяваха пред вилата, от все повече и повече автомобили се изсипваха гости. Стаята се напълни със странната смесица от хора, поканена от семейството. В единия ъгъл Кралевски като умислено и гърбаво джудже разказваше на Лена преживяванията си с Худини.

— „Хари — казах му аз, защото, нали разбирате, бяхме близки приятели. — Хари, разкрий ми тайните си, а аз ще мълча като гроб. Устата ми ще бъде запечатана.“ Кралевски отпи от виното си и стисна устни, за да покаже как е запечатана устата му.

— Нима? — възкликна Лена с липса на всякакъв интерес. — Е, в пеещия свят, разбира се, е съвсем друго. Ние, певците, предаваме тайните си. Спомням си, че Красия Тупти ми каза: „Лена, гласът ти е толкова красив, че се разплаквам, като го чуя. Научих те на всичко, което зная. Иди и понеси факлите на нашия гений по света.“

— Не исках да кажа, че Хари Худини е потаен — неловко взе да се оправдава Кралевски. — Той беше изключително великодушен. Показа ми дори и номера с жената, която срязва на две половини с трион.

— Боже, колко ли е странно чувството да те срежат на две с трион! — замечтано каза Лена. — Помислете си само, долната част на тялото може да се забавлява в едната стая, а горната част да развлича някой архиепископ. Много смешно!

— Но това е само илюзия! — каза Кралевски, почервенял.

— И животът е илюзия — отвърна Лена прочувствено. — И животът е илюзия, приятелю!

Шумът от напитките внасяше бодър дух. Гърмеше шампанско и светлата течност с цвят на хризантема с ликуваща шипяща пяна просъскваше в чашите. Тежко червено вино кълколеше в бокалите, гъсто и карминено като кръвта на митическо чудовище, а на повърхността се завърташе кръг от розови мехурчета. Изпотеното бяло вино предпазливо се изливаше с тъничък писък и в един миг проблясваше като диамант, а в следващия — като топаз. Узото кротуваше прозрачно и невинно като крайбрежните води на планинско езерце, докато не плиснеха в него вода и тогава сякаш ставаше магия — течността се пресичаше, гърчеше се, помътняваше и се превръщаше в летен облак, бял като лунен камък.

Скоро се придвижихме към стаята, където ни очакваха купищата наредена храна. Кралският иконом, крехък като богомолка, надзираваше селските момичета, които сервираха. Спиро, още по-намусен поради усилията да се съсредоточи, старателно режеше на късове бутовете и птиците. Кралевски беше паднал в лапите на едрия прошарен полковник Рибиндейн, с тяло на морж, който се извисяваше над него, огромните му мустаци се спускаха като завеса над устата му, а топчестите му очи се бяха вперили в Кралевски и го парализираха.

— Хипопотамът, или иначе казано, речният кон, е едно от най-големите четириноги, които се срещат на африканския континент… — редеше монотонно той, сякаш изнасяше лекция пред ученици.