Джералд Даръл - Градината на боговете

Това беше една от най-хубавите бури, на които бяхме присъствали, и двамата с Марго направо й се наслаждавахме — след жегата и мъртвилото, плющящият дъжд и шумът ни се виждаха ободрителни. Ейдриън не споделяше нашето мнение — оказа се, че е от ония нещастници, които се плашат от светкавици. Бурята му изглеждаше чудовищно страшна. Опитахме се да го разсеем с песни, но гръмотевиците бяха толкова силни, че той не ни чуваше. Мрачно продължихме напред и най-после през клоните на унилите, облени с дъжд маслинови горички се мярнаха приветливите светлинки на вилата. Щом стигнахме там, и Ейдриън, полужив, полумъртъв, прекрачи прага, в хола се появи мама.

— Къде се забавихте, деца? Вече бях започнала да се безпокоя — каза тя, след което погледът й се спря на Ейдриън. — Боже милостиви, Ейдриън, миличък, какво ти има?

Питаше с пълно право, защото тези части от Ейдриъновата анатомия, които не бяха аленочервени от слънчевото изгаряне, имаха любопитни синьо-зелени оттенъци.

Ейдриън едва се помръдваше и зъбите му тракаха толкова силно, че не можеше да говори. Като ту му се караше, ту го съжаляваше, мама бързо го прати в леглото, където той остана следващите няколко дни — с лек слънчев удар, тежка настинка и възпалени крака.

— Честна дума, Марго, понякога наистина ме ядосваш — каза мама. — Знаеш, че Ейдриън е слабичък. Можеше да станеш причина за смъртта му.

— Така му се пада — отвърна безсърдечно Марго. — Да не е казвал, че съм скучна. Око за ухо.

Ейдриън обаче, без да подозира нещо, си го върна тъпкано. Когато оздравя, откри в града магазин, където продаваха иглички за грамофон.

В края на всяко лято канехме гости на празненство, което с времето стана известно като „Индийската вечеринка“. Празненствата, замислени от семейството, независимо дали ги подготвяхме внимателно, или ги скалъпвахме в последния миг, винаги бяха интересни, защото рядко протичаха както си ги бяхме представяли. В онези времена хората, които водеха селски живот като нас, без съмнителните преимущества на радиото или телевизията, трябваше да разчитат на примитивни начини за развлечение: книги, спречквания, вечеринки, и да зависят от смеха на приятелите си, затова вечеринките — и особено по-пищните от тях — се превръщаха в дни, отбелязани с червено в календара и предхождани от дълги приготовления. И дори когато благополучно отминеха, биваха следвани от приятни дни на ожесточени спорове дали не е можело да се направи още нещо, за да станат по-хубави.

Бяхме прекарали един сравнително спокоен промеждутък от време — около месец, в който нито поканихме гости, нито някой сам дойде да поживее у нас, така че мама си беше отпочинала и беше много доброжелателно настроена. Една сутрин, когато седяхме на верандата и всеки преглеждаше пощата си, се роди новото празненство. Мама беше получила грамадна готварска книга със заглавие „Милион безкрайно вкусни източни рецепти“, богато илюстрирана с цветни репродукции, които бяха толкова ярки и лъскави, че ти идеше да ги изядеш. Мама се захласна в книгата и взе да ни чете оттук-оттам.

— „Мадраски чудеса“! — възкликна доволно тя. — О, те са прекрасни! Спомням си ги, бяха любими сладкиши на баща ви, когато живеехме в Дарджилинг. Ами това? „Консармерска наслада“! От години търся рецепта за приготвянето й. Страшно е вкусно, но е и прекалено мазно.

— Ако има нещо общо с илюстрациите — каза Лари, — след като човек изяде такава наслада, ще трябва да пази диета със сода бикарбонат през следващите двайсет години от живота си.

— Глупости, миличък. Продуктите са съвсем качествени: два килограма масло, шестнайсет яйца, четири килограма сметана, месестата част на десет пресни кокосови ореха…

— Боже! — каза Лари. — Прилича на закуска за страсбургска гъска!

— Сигурна съм, че сладкишът ще ти хареса, Лари. Баща ти много го обичаше.

— Е, аз пък трябва да пазя диета — обади се Марго. — Не можеш да ме насилваш с такива неща.

— Никой не те насилва, миличка — каза мама. — Винаги можеш да откажеш да ги ядеш.

— Знаеш, че не мога да отказвам, следователно ме насилваш.

— Ще идеш да ядеш в друга стая, щом като нямаш воля да отказваш — предложи Лесли, прелиствайки каталог на пушки.