Джералд Даръл - Градината на боговете

— Мамо, има ли ти нещо? — изпищя Марго.

Мама обаче бе останала без дъх и не можеше да й отговори.

— Аха! Нали разбираш, Бадемов цвят, нравът му е буен като моя! — извика турчинът. — Хайде да те видя, юначето ми, давай!

Овнето прие поканата така бързо и внезапно, че завари турчина неподготвен.

Прекоси светкавично стаята като черна сянка, а трополенето на копитцата му върху изтъркания дъсчен под наподобяваше картечен откос. Улучи с трясък турчина в глезените и го изпрати върху канапето при мама, където старецът се развика от яд и болка. И на мене ми се беше случвало да получавам подобен удар, така че му съчувствах.

Трите съпруги на турчина, втрещили се от поражението на стопанина си, стояха, без да помръдват и от тях се носеха викове като от три минарета по залез-слънце.

Тъкмо при тази интересна сцена се включиха Лари и Лесли. Стояха като истукани на прага и поглъщаха картината с невярващи очи. Налице бях аз, гонещ едно непокорно шиле из стаята, Марго, утешаваща три вайкащи се забулени жени и мама, явно въргаляща се по канапето с някакъв възрастен турчин.

— Мамо, не мислиш ли, че си попрехвърлила възрастта за тия работи? — попита заинтригуван Лари.

— Господи, погледни само каква великолепна кама! — възкликна Лесли, вперил очи във все още гърчещия се турчин.

— Глупости, Лари! — рече мама сърдито, докато разтриваше ударените места по краката си. — За всичко е виновен турчинът на Марго.

— С турците трябва да се внимава — подхвърли Лесли, все още загледан в камата. — Така казва Спиро.

— Защо тогава се въргаляш по никое време с някакъв турчин? — продължи Лари. — Да не би да се правиш на лейди Хестър Станхоуп 12 12 Ексцентрична пътешественичка. — Б.пр. ?

— Престани, Лари, достатъчно се напатих този следобед. Не ме ядосвай. Колкото по-скоро си отиде оттук този човек, толкова повече ще се зарадвам рече мама. — Моля те, кажи му да си върви.

— Не може, не може! — изпищя просълзена Марго. — Турчинът си е мой! Не може да се отнасяте така към моя турчин!

— Отивам горе да наложа натъртените места с живовляк — обяви мама и куцешком тръгна към вратата. — А като се върна, искам този човек да си е отишъл.

Когато тя се върна, и Лари, и Лесли се бяха сприятелили здраво с турчина, и колкото и да бе досадно на мама, старецът и жените му останаха още няколко часа, погълнаха безкрайно количество сладък чай и бисквити и едва тогава успяхме да ги натоварим в една бричка, за да се завърнат в града.

— Е, слава Богу, че се свърши — рече майка и накуцвайки, тръгна към трапезарията, където щяхме да вечеряме. — Поне не останаха дни наред — и на това съм благодарна. Не, Марго, ти наистина трябва да внимаваш кого каниш.

— До гуша ми дойде от начина, по който не одобряваш приятелите ми — рече Марго. — Мустафа е един съвсем обикновен и безобиден турчин.

— От него би станал очарователен зет, не мислиш ли? — попита Лари. — Марго можеше да нарече първородния си син Али баба, а дъщеря си Сезам.

— Не си прави подобни шеги, скъпи Лари! — укори го мама.

— Не си правя шеги — отвърна й Лари. — Старецът ми каза, че жените му са малко поувехнали и много му се искало Марго да стане номер четири.

— Лари, не може да бъде! Отвратително старо животно! — възмути се мама. — Добре поне, че не го каза на мене, щях да му обясня какво мисля. А ти какво му отвърна?

— Като му съобщих каква е зестрата на Марго, той доста се разколеба — отвърна Лари.

— Зестра ли? Каква зестра? — озадачено попита мама.

— Зестра от единайсет кученца — обясни Лари.

Що се отнася до мене, за цялата година най-важният ден от седмицата беше четвъртък, защото тогава идваше Теодор. Понякога посещението му се превръщаше в дълъг семеен празник — заминавахме с файтони на юг и правехме излет на някой отдалечен плаж или нещо друго от този род. Обикновено обаче двамата с Тео предприемахме „екскурзия“, както настояваше да наричаме излизанията си той.

Окичени с колекционерски принадлежности и торби, сакове за пеперуди, шишета и епруветки, и придружени от кучетата, тръгвахме да изследваме острова, обзети от същия приключенски дух, който сигурно е изпълвал сърцата на изследователите от Викторианската епоха, дръзнали да тръгнат към най-непроучения континент — към Африка.

Малко от викторианските изследователи обаче са имали предимството да бъдат придружавани от човек като Теодор — той бе незаменим като подръчна енциклопедия, която вземаш при пътуване. Виждаше ми се всезнаещ Бог, само че беше още по-хубаво, тъй като Теодор съществуваше в действителност. Всички запознали се с него, се изумяваха не само от невероятната му ерудиция, но и от скромността му. Спомням си как седяхме на верандата сред останките от разточителното угощение към следобедния чай на мама, слушахме изнурените цикади 13 13 Големи цвъртящи подобно на скакалците насекоми, хранещи се със сок от кората на дърветата. Б. пр. , които призоваваха нощта, и засипвахме Теодор с въпроси. Той стоеше, облечен в изрядния си туидов костюм 14 14 От вълнена или памучно — вълнена материя. — Б.пр. , русата коса и брадата му бяха в безупречен вид, а очите му блясваха от интерес при въвеждането на всяка нова тема.