Джералд Даръл - Градината на боговете

— Теодор — попита го Лари, — в Палиокастрицкия манастир има картина, която според монасите е изрисувана от Панайотис Доксерас. Ти как мислиш?

— Ами… — предпазливо започна Теодор, — боя се, че по този въпрос знам твърде малко. Все пак обаче сигурно имам право да кажа, че тази творба по-скоро е на Цадзанис, тъй като има една негова много интересна малка картина в Патера, в тамошния манастир. Сещате ли се, малкият манастир по пътя на север от Корфу. Е, Цадзанис, разбира се…

И през следващия половин час Теодор ни изнесе, макар и накратко, изчерпателна лекция за историята на живописта в Йонийските острови от 1242 година насам, като приключи с думите:

— Но ако искате мнението на специалист, от доктор Парамитиогис ще научите много повече, отколкото от мене.

Не е чудно, че се държахме към него като към оракул. Изразът „Тео казва, че…“ слагаше печат на автентичност и върху най-малкото сведение, което човек се готвеше да сподели; това бе пробният камък, за да се съгласи мама, с каквото и да е — от препоръката да се храни само с плодове до това, колко безопасно е да се държат скорпиони в спалнята. Теодор бе капацитет за всички. С мама можеше да си говори за растения, особено за подправки и готварски рецепти, като същевременно я снабдяваше с криминални романи, каквито притежваше в изобилие. С Марго можеше да си говори за диети, гимнастика и различни мазила, които се предполагаше, че помагат срещу петна по кожата, обриви и акне. Можеше без усилие да се издигне до всяка идея, която започнеше да занимава неспокойния ум на брат ми Лари — от Фройд до вярата на селяните във вампири — а на Лесли обясняваше историята на огнестрелното оръжие в Гърция или зимните навици на зайците. Що се отнася до моя жаден, търсещ и невеж дух, за всички мои въпроси Теодор представляваше извор на знания, от който до насита пиех.

Обикновено той пристигаше в четвъртък към десет часа, разположил се невъзмутимо отзад в кабриолета, със сребристо сива мека шапка на глава, с колекционерското сандъче на колене и сложил до себе си бастуна, върху който имаше малка марлена мрежа. Аз, на крак още от шест часа, гледах дали той се задава откъм маслиновите горички и вече бях изпаднал в отчаяние, че може да е забравил кой ден е днес или да е паднал и да си е счупил крака, или пък да му се е случило някакво друго нещастие.

Голямо беше облекчението ми, когато го виждах да седи отзад в кабриолета, сериозен, невъзмутим и невредим. Слънцето, дотогава сякаш в плен на затъмнение, отново изгряваше. След като церемониално се ръкуваше с мен, Теодор плащаше на кочияша и му напомняше да се върне вечерта в уречения час. После, метнал колекционерската си торба на рамо, той отглеждаше терена, като се поклащаше и лъснатите му до блясък ботинки опираха ту на пети, ту на пръсти.

— Мисля, че… хм… нали разбираш… — започваше той. — Може да се поровим из езерцата близо до… хм… Контокали. В случай, че… хм… няма друго място… където би предпочел да отидем.

С радост заявявах, че езерцата край Контокали напълно ме задоволяват.

— Добре — казваше Теодор. — Една от причините, поради които непременно искам да отида… хм… нататък… е, че пътеката минава покрай един много хубав ров… тоест ров, където съм откривал множество забележителни екземпляри.

Увлечени в оживен разговор, ние тръгвахме, а кучетата, провесили езици и въртящи опашки, напускаха сянката на мандариновите дръвчета, за да ни последват. След малко ни настигаше задъхана Лугареция, понесла торбата с обяда, за който и двамата редовно забравяхме.

Проправяхме си път през маслиновите горички и си приказвахме, като периодично спирахме, за да разгледаме някое цвете или дърво, птица или гъсеница: всичко беше мливо за нашата мелница и Теодор знаеше по нещо за всичко.

— Не, не ми е известен начин, по който да запазиш гъбите в колекцията си, каквото и да използваш, те… хм… ще се спаружат. Най-добре е да ги нарисуваш с молив или с бои, или, да речем… нали се сещаш, да ги фотографираш. Можеш обаче да събираш разни видове спори, те са забележително красиви. Какво? Ами… хм… махаш шапчицата или… хм… пънчето на гъбата и я захлупваш върху бял лист. Разбира се, всеки фунгус 15 15 Фунгус — гъба — Б.пр. трябва да е узрял, иначе няма да пуска спори. След време внимателно вдигаш шапчицата от хартията… тоест внимаваш да не размажеш спорите и… хм… откриваш, че отдолу са изписани много забавни шарки.

Кучетата ситнеха и се щураха пред нас, душеха тъмните дупки, наподобяващи килийки на пчелна пита по големите престарели маслинови дървета, и се втурваха шумно в безполезно преследване на лястовички, които се плъзгаха на милиметри от земята в дългите криволичещи пътечки покрай дърветата. След време стигнахме до сравнително открита местност, където маслините отстъпваха на малки градини с плодни дръвчета и царевица или лозя.