Стиг Ларшон - Мъжете, които мразеха жените

Микаел Блумквист поклати глава.

— Опитай се да ме разбереш. Аз съм стар и скоро ще си отида от този свят. В този живот има само едно нещо, което искам — отговор на въпроса, който ме измъчва вече почти четири десетилетия. Не вярвам, че ще го получа, но разполагам с достатъчно лични средства, за да направя един последен опит. Нима е неразумно да отделя част от богатството си за тази цел? Дължа го на Хариет. А и на себе си.

— Ще похарчите няколко милиона крони за едното нищо. Всичко, което трябва да направя, е да подпиша договора и после една година да си клатя краката.

— Няма да стане така. Дори точно обратното — ще работиш по-здраво, отколкото когато и да било през живота си.

— Как може да сте толкова сигурен?

— Защото мога да ти предложа нещо, което няма как да купиш с пари, но за което мечтаеш повече от всичко друго на света.

— И какво е то?

Хенрик Вангер присви очи.

— Ханс-Ерик Венерстрьом. Имам доказателства, че е мошеник. Той започна кариерата си именно в моята компания преди трийсет години и аз мога да ти поднеса главата му на тепсия. Разреши загадката — и ще превърнеш загубата си в съда в репортажа на годината.

Ерика остави чашата с кафе на масата и обърна гръб на Микаел. Стоеше до прозореца в апартамента му и се наслаждаваше на изгледа към Гамла стан. Бе 3 януари, три часа следобед. Падналият на Нова година дъжд бе стопил всичкия сняг.

— Винаги съм харесвала тази гледка — рече тя. — Заради подобен апартамент бих напуснала Салтшобаден.

— Имаш ключ. Би могла да се преместиш тук от богаташкия резерват — каза й Микаел.

Той затвори куфара и го изнесе в коридора. Ерика се обърна и го загледа с недоверие.

— Не говориш сериозно, нали — рече тя. — Преживяваме ужасна криза, а ти стягаш два куфара и заминаваш някъде на майната си в дивото.

— Хедестад. На няколко часа път с влак. И не е завинаги.

— Със същия успех можеше да е Улан Батор. Нима не разбираш, че в очите на хората това ще изглежда като бягство с подвита опашка?

— Всъщност е точно така. Освен това трябва да излежа и присъдата си по някое време тази година.

Кристер Малм седеше на дивана на Микаел. Чувстваше се неловко. За първи път, откакто основаха „Милениум“, между Микаел и Ерика имаше толкова непримиримо разногласие. Обикновено бяха неразделни. Вярно, че се случваше между тях да избухват страховити кавги, но поводът обикновено бяха организационни проблеми, при това двамата винаги успяваха да постигнат единогласие, след което се прегръщаха и отиваха на кръчма. Или пък скачаха в леглото. Положението през изминалата есен хич не беше весело, а сега между тях сякаш бе зейнала цяла пропаст. Кристер Малм се чудеше дали това не бе краят на „Милениум“.

— Нямам избор — рече Микаел. — Нямаме избор.

Той си наля кафе и седна на кухненската маса. Ерика поклати глава и се настани срещу него.

— Ти как мислиш, Кристер? — попита тя.

Кристер Малм направи широк жест с ръце. Бе очаквал този въпрос и се боеше от мига, когато щеше да му се наложи да вземе нечия страна. Той бе трети акционер, но и на тримата им беше ясно, че Микаел и Ерика бяха душата на „Милениум“. Допитваха се за съвет до него само когато не можеха да постигнат съгласие.

— Ако трябва да сме честни — отвърна Кристер, — и двамата знаете, че няма значение какво мисля.

Той замълча. Обичаше да създава картини. Обичаше да се занимава с графичен дизайн. Никога не се бе смятал за творец, но знаеше, че е дяволски добър дизайнер. За сметка на това обаче не разбираше нищо от интриги и стратегически решения.

Ерика и Микаел се гледаха един друг. Нейният поглед бе леденостуден. Неговият — замислен.

„Това не е кавга, помисли си Кристер, това е развод.“ Микаел наруши тишината.

— Окей, нека да ти изложа аргументите си за последен път.

Той впи очи в Ерика.

— Това не означава, че напускам „Милениум“. Твърде здраво работихме през всичките тези години, за да го направя.

— Но вече няма да идваш в редакцията, цялото бреме ще се стовари върху мен и Кристер. Не разбираш ли, че сам се пращаш в изгнание?

— Това е вторият момент. Трябва да спра за малко, Ерика. Вече давам на заето. На предела на силите си съм. Може би един платен отпуск в Хедестад е точно това, от което се нуждая.

— Цялата тази работа е пълна лудост, Микаел. Все едно да се захванеш с изучаване на извънземни.

— Знам. Само че ще получа 2,4 милиона за една година и ще имам работа. Това е третият ми аргумент. Първият рунд срещу Венерстрьом приключи. Той спечели с нокаут. Вторият рунд вече започна — той ще се опита да унищожи „Милениум“, защото е наясно, че докато вестникът съществува, ще има журналисти, които знаят за далаверите му.