Стиг Ларшон - Мъжете, които мразеха жените

— Ами да, Plague , защото ти никога не се къпеш и тук вони на умрели мишки. Ако ти се случи някой ден да излезеш навън, бих те посъветвала да си купиш сапун. Продава се в „Консум“.

Той се усмихна леко, но не отговори, вместо това й направи знак с ръка да го последва в кухнята. Седна на масата, без да запали лампата. Единственият източник на светлина в стаята бяха уличните лампи до прозореца.

— И мен не ме бива кой знае колко в чистенето, но ако старите картонени кутии за мляко се вмиришат, ги събирам и ги изхвърлям.

— Аз съм пенсионер по болест — каза той. — Асоциален съм.

— И затова държавата ти даде апартамент и те забрави. Не те ли е страх, че съседите някога ще се оплачат и социалните ще дойдат на проверка? Тогава може да те пратят в лудница.

— Имаш ли нещо за мен?

Лисбет Саландер дръпна ципа на джоба на якето си и извади пет хиляди крони.

— Само толкова мога да ти дам. Това са мои лични пари. Теб не мога да те представя като разход.

— Какво искаш?

— Маншетът, за който говореше преди два месеца. Готов ли е?

Той се усмихна и постави един предмет на масата пред нея.

— Обясни ми как работи.

Тя слушаше изключително внимателно през следващия един час. След това изпробва маншета. Plague може и да беше асоциален, но без съмнение бе гений.

Хенрик Вангер се спря до бюрото си и изчака Микаел отново да му обърне внимание. Микаел погледна ръчния си часовник.

— Споменахте за някаква удивителна подробност?

Хенрик Вангер кимна.

— Аз съм роден на 1 ноември. Когато Хариет бе на осем, ми направи специален подарък — една картина. Хербаризирано цвете, поставено в обикновена рамка.

Хенрик Вангер заобиколи бюрото си и посочи първата картина. Камбанка. Цветето бе закрепено нескопосано и непрофесионално.

— Това бе първата картина. Получих я през 1958 година.

Той посочи следващата рамка.

— 1959 — Лютиче . 1960 — Паричка . Това се превърна в традиция. Тя създаваше картината през лятото и я пазеше до рождения ми ден. Винаги ги закачах тук, на тази стена. Хариет изчезна през 1966 година и традицията прекъсна.

Хенрик Вангер замълча и посочи едно празно място в редицата от картини. Микаел усети внезапно как косата му настръхна. Цялата стена бе покрита с хербаризирани цветя.

— През 1967, една година след изчезването й, получих това за рождения си ден. Виолетка.

— Как я получихте? — попита Микаел с приглушен глас.

— По пощата, увита в подаръчна хартия и поставена в пощенски плик с въздушни мехурчета. Пакетът бе изпратен от Стокхолм. Не бе посочен подател. Нямаше и писмо.

— Искате да кажете… — Микаел махна с ръка.

— Това, че може би аз бях причината за убийството на Хариет, ме подлудяваше. Не бе тайна, че с нея имахме специална връзка и че я приемах като своя дъщеря.

— Какво искате от мен? — попита Микаел остро.

Когато Лисбет Саландер паркира обратно тойотата в подземния гараж на „Милтън Секюрити“, реши да отиде до тоалетна горе в офиса. Тя отвори с пропуска си и се качи директно на третия етаж, защото не искаше да минава през главния вход на втория етаж, където работеха дежурните. Лисбет мина през тоалетната и си взе кафе от автомата за еспресо, който Драган Армански бе решил да купи, когато най-накрая осъзна, че Лисбет Саландер никога няма да започне да приготвя кафе само защото някой очакваше това от нея. После отиде в кабинета си и метна коженото си яке на един стол.

Кабинетът й имаше кубична форма с размери два на три метра и бе отделен със стъклена стена. Мебелировката се състоеше от бюро с поостарял настолен компютър Dell , един стол, кошче за отпадъци, телефон и етажерка. На етажерката имаше няколко телефонни указателя и три празни бележника. Двете чекмеджета на бюрото съдържаха няколко изхабени химикалки, кламери и бележник. На перваза на прозореца имаше умряло цвете с кафяви изсъхнали листа. Лисбет Саландер огледа замислено цветето, сякаш го виждаше за първи път. След това го грабна решително и го хвърли в кошчето за отпадъци.

Тя рядко вършеше някаква работа в кабинета си и стъпваше в него може би около дузина пъти годишно, най-вече когато искаше да се усамоти и да преработи някой доклад, преди да го предаде. Драган Армански беше настоял тя да има свое собствено кътче. Мотивът му бе, че по този начин ще се чувства като част от компанията, въпреки че работеше на хонорар. Тя обаче подозираше, че Армански се надява така да може да я държи под око и да се намесва в личните й дела. В началото й отредиха кабинет в дъното на коридора. Той представляваше по-голяма стая, която трябваше да дели с един колега. Но тъй като нея никога я нямаше, началникът й накрая я премести в миниатюрната стаичка в края на коридора, която никой не използваше.