Стиг Ларшон - Мъжете, които мразеха жените

Те продължиха да дискутират и по време на вечерята, която бе сервирана в шест. Ана бе приготвила печен заек с желе от касис и картофи. Хенрик Вангер поднесе гъсто червено вино. Той смяташе, че е крайно време да направят своите обобщения.

— Признавам, че историята ви е интригуваща. Но продължавам да не разбирам защо сте избрали мен.

— Всъщност вече ти обясних. Искам да открия негодника, който уби внучката на брат ми. Това е причината, поради която искам да те наема.

— Защо?

— Микаел, в продължение на трийсет и седем години толкова много мислих какво би могло да се е случило с Хариет, че почти стигнах до лудост. През годините посвещавах все по-голяма част от свободното си време да я търся.

Той млъкна, свали очилата си и се загледа в някакво невидимо петънце на стъклото. След това впери поглед в Микаел.

— Ако трябва да съм съвсем честен с теб, изчезването на Хариет бе причината да се оттегля от управлението на концерна. Най-лошото е, че вместо времето да излекува болката, то я усили. През 1970 година имаше период, през който мечтаех единствено за малко спокойствие. По това време Мартин вече бе станал член на управата и постепенно пое по-голямата част от моите задължения. През 1976 година се оттеглих напълно и Мартин зае поста на управителен директор. Аз все още имам запазено място в борда, но почти не съм работил, откакто навърших петдесет. През последните трийсет години не е минал и ден, в който да не мисля за изчезването на Хариет. Може би смяташ, че съм обсебен от това, поне мнението на повечето от роднините ми е такова. И може би са прави.

— Това е ужасна трагедия.

— Нещо повече. Тя разби живота ми. Това чувство ставаше все по-осезаемо с течение на времето. Ти познаваш ли се добре?

— Да, естествено.

— И аз смятам така за себе си. Не мога да се освободя от случилото се. Но чувствата ми се промениха през годините. В началото скърбях. Исках да я открия и поне да я погреба. Тогава исках да отдам на Хариет нужното й уважение.

— Как точно са се променили?

— Днес искам повече да открия хладнокръвния престъпник. Но смешното е, че колкото повече остарявам, толкова повече търсенето ми се превръща във всепоглъщащо хоби.

— Хоби?

— Да, предпочитам да използвам тази дума. Аз не се отказах, дори и след като полицейското управление навлезе в задънена улица. Стараех се да подхождам систематично и точно. Събрах цялата информация, която успях да открия — снимките, които ти показах, и полицейските доклади. Записах разказите на всички хора за това какво са правили през този ден. С други думи, посветих целия си живот в търсене на факти за един-единствен ден.

— Предполагам, осъзнавате, че след трийсет и шест години самият убиец вероятно също е мъртъв и погребан.

— Не мисля.

Решителността в гласа на стареца удиви Микаел.

— Нека се навечеряме и отново ще се качим горе. Имам да споделя с теб още една подробност, преди да приключа с разказа си. Тя е и най-удивителната в цялата история.

Лисбет Саландер паркира королата с автоматични скорости до гарата за крайградски влакове в Сюндберг. Бе взела назаем тойотата от автомобилния парк на „Милтън Секюрити“. Всъщност не бе поискала разрешение, но пък, от друга страна, Армански не й бе забранил изрично да използва някой от автомобилите на „Милтън“. „Рано или късно, помисли си тя, ще трябва да си купя кола.“ Имаше мотоциклет втора употреба от категорията „леки“ 42 42 В Швеция съществуват различни категории мотоциклети. Категорията „леки“ включва мотори с тегло под 75 кг. — Б.пр. — кавазаки 125 кубика, който караше през лятото. През зимата го прибираше в мазето си.

Саландер се разходи до улица „Хьогклинтавеген“ и точно в шест позвъни на домофона. Ключалката щракна след няколко секунди, жената се качи на втория етаж и позвъни на вратата с табелка, на която бе изписано непретенциозното име Свенсон. Тя нямаше ни най-малка представа кой беше Свенсон, нито пък дали в апартамента изобщо живееше човек с подобно име.

— Здравей, Plague 43 43 Чума (англ.). — Б.пр. — поздрави тя.

— Wasp 44 44 Оса (англ.). — Б.пр. . Ти ме търсиш, само когато ти трябва нещо.

Мъжът, който бе три години по-голям от Лисбет Саландер, бе висок 189 сантиметра и тежеше 152 килограма. Самата тя бе 154 сантиметра, тежеше 42 килограма и винаги се бе чувствала като джудже до Plague . В апартамента му, както обикновено, бе тъмно; гореше само една лампа в спалнята, която той използваше за кабинет, а светлината й се процеждаше в коридора. Носеше се миризма на застояло и плесен.